Червената шапчица

Всяка приказка чудно ни връща към онези най-хубави Дни. Тя е винаги, винаги съща Със сребристо звънчене звъни. Зън, зън, зън. Като светла полянка нашто детство блести на света. Тъй прозрачно, без никаква сянка, Като чиста трева в Утринта. През девет бисерни реки, Зад снежнобели планини Блести една полянка. Сред нея на едно дръвче Зелюшка сребърно звънче. Със неговото ми позвъня За чудна приказка зова. Зова. Зова. Зова. Зова. Зова. Звънчето приказно звъни Зад снежнобели планини. На свойта слънчева Полянка. Разказва чудното звънче Със свойто сребърно гласче, Че имало една страна На приказки и светлина. Звъня. Звъня. Звъня. Звъня. Звъня. И Червената шапчица, дето ще мине през страшна гора, Пак в нас ни припомня детето, Спряло свойта чудна игра, За да слуша сред стая стаена Малка приказка, дето по път туй момиче със шапка Червена сред гората ще срещне вълкът. Червената шапчица бързала, бързала, Влязла в гората сама, сам сама. Там имало всякакви меки полянки и много, И много цветя. Червената шапчица бързала, бързала, Влязла в гората сама. Червената шапчица гледала, гледала тези красиви И дивни места. Там светели чудни треви и дърво, И храсти със снежни листа. Червената шапчица бързала, бързала, Влязла в гората сама. Сам сама, сам сама. Ето. Бавно и с хитрост в зениците, Грациозна и лека върви и разделя с опашка Лисицата избуелите свежи треви. И пристъпва с крачетата тънички към червената Шапчица тя, А след нея лисичета мънички в миг изникват от Разни места. Аз Съм Лиса. Аз съм Лиса. Хитра лисана, хитра лисана, хитра лисана, Хитра лисана, хитра Лисана. Аз съм Лисана. Хитрата лисана. Аз съм лисана, знаят ме всички. Хитра лисичка, знаят ме всички. Всеки я слушал, знаят за мене. Аз Съм лиса. И се гонят игриви лисичета. С поглед щастлив тя ги следи и се смее И гледа момичето как по пътя остават следи. Първо, първо ще те завъртим. А пък после ще те отвъртим. Ще побегнем, ще побегнем. Раз, два, три. Раз, два, три. Раз, три. Хайде да ни гониш ти. Ще се скрием в леса голям. Няма, няма да ни хванеш там. Ще побегнем, ще се скрием. Раз, два, три. Раз, три. Раз, два, три. Хайде да ни търсиш ти. Във гората със гъбки осеяна, то върви все така В утринта, То върви все така и си пее. На, Чуйте вие сами песента. В гората ходя сама със песни. Мирише тук на ягоди чудесни. Боя ли се от страха ко бленея? И гъбките дори ще ми се смеят. Не се боя, не съм, не съм страхлива. И гъбките не ще ми се присмиват. Аз весело минавам през гората сред сенките зелени на Листата. И весело, и весело си пея. И гледам как полянки с гъбки греят. И никак аз не съм, не съм страхлива и Никой тук на мен не се присмива. И разбира се, ето накрая крачи важно по горския Път, горд и сам, както всички го знаем, Тежък, страшен пристига вълкът. Давам съвети с радост голяма. Давам, когато гладен съм само. Мъчи ме глад, мъчи ме глад. Търбуха ми сякаш е ад. Със радост съветвам млад и стар. Мъчи ме глад, мъчи ме глад. Давам съвети на стар и на млад, Когато измъчва ме глад, когато измъчва ме глад. Много съм умен и сладкодумен. Никой не може мен да измами. Дебя със ся, сгуствам се ся, когато измъчва ме Глад. Със хитрост съветвам стар и млад, Но ме е яд, но ме яд. Правя се често на мил и на сяв, когато Измъчва ме глад, когато измъчва ме глад, Когато измъчва ме глад. Тези малки краченца, които тяп, Тяп, тят през гората летят, Са на зайчетата. Тъй упорито шляпкат там по извития Път. Тяп, тяп, Тяп, тяп, тяпи, тяп. Хайде лапи мънички, път стои пред вас. Бодро вие шляпкайте и на добър час. Тяпи, тяпи, тяпи, тяпи. Весело понесени със сърца добри, Дничките понесени в заешки игри. Тяпи, тяпи, тяпи, тяпи, тяпи, тяпи, Тяпи. Радостни игри. Тяпи, тяпи, тяпи, тяпи, тяпи. Хоп от храст на храст. Тяпи, тяпи, тяпи, тяпи. И на добър час. Тяп, тяп, тяп, тяп, тяп, Тяп. А в своята къщичка горска, Сред гората с въздух зелен, Тъй далече от приказка хорска, Чака бабата, Чака весден свойта внучка. Лежи в леглото И случайно въздъхва така. Може би тя се плаши, защото знае, Че броди в гората вълка. Чакам, чакам в моята Къщурка и съм все Тъй сам сама в света. Все така съм аз Сама в старостта, сам, Сама, сама в света. Аз очаквам Малката си внучка И все тъй в леглото Си лежа. Ах, дано по Пътя няма случка. Мисля си за Внучето, тъжа. Аз очаквам малката Си внучка и все Тъй в леглото си Лежа. Ах, дано по пътя Няма случка. Мисля си за Внучето, Тъжа. И ето в гората със въздух чудесен, Със светли полянки и нежни треви Гръмва жестоко жестоката песен На страшния вълк, Който страшно върви. Упомен и смажен, стъргал в похода, Страшен и силен, безстрашен съм аз. За мене, за мене няма никаква опка. Искам ли нещо, го имам то в час. Каквото поискам, каквото поискам го, Имам го, имам го, имам го, имам го, Имам го, имам то в час. Жесток, кровожаден, властен и грамаден, Вечен и славен, безсмъртен съм аз. За никой, за нищо няма никаква прошка. Искам ли нещо, постигам го аз. Каквото поискам, каквото поискам го, Имам го, имам го, имам го, имам го, Имам то в час. Хахахаха. И след дълго вървене момичето, Уморено от дългия път, влиза в горската къща. Наднича то към леглото и вижда вълкът, Предрешен като баба му. Чуди се. По-нататък, туй всеки го знай, Ляга си той и спи непробудно, За да дойде щастливия край. Къщичката пак стои Си сред гората сам Сама. Ала там беда Голяма. Никой, никой вече Няма. Изял вълкът добрата Баба. И внучето налапал. Стоят във вълчия Корем. Пусто, пусто е Съвсем. В къщичката никой Няма. Но преди да ни стане печално, става бърз и Чудесен обрат. В гората това е реално. Скита някой ловец непознат. И преди ний да кажем, е казан в тази Приказка славния край. От ловеца вълкът е наказан. Знаем ний, че туй всеки го знай. Бум, пляс, ето така. Кой се страхува днес от вълка? Ние пред звяра сме вече безстрашни. Бум, пляс, ето така. Кой се страхува днес от вълка? Бум, пляс, бум, Пляс, Ето така. Няма да вие вече вълка. Няма да броди вълка из гората. Бум, пляс, ето така. Няма да скита вече вълка. Бум, пляс, бум, пляс, бум, пляс. Нямаме вече страх от вълка. И е кучето толкова весело. Лае в тази огромна гора. Та е бодро, щастливо понесло своята кучешка волна Игра. Ха, ха, ха, ха. Отслушвам се живо и в изстрела живо летя със Изплезени зъби. Ха, Хвърча из гората и пак тичешката със плячка Се връщам след миг. Ха, ха. Изкубва отново в гората сурово и гръмко Гласът ми ечи. Ха, ха. Под крепа, край мене, кремите стаени, Аз тичам със зор и очи. Ха, ха, ха. Словеца сега. Ха, ха, ха. Ха, ха, ха. Затрептява от радост Гората, от цветя и от слънце блести. Сякаш прелестен валс в тишината цветовете й нежни Върти. Сини, жълти, карминени леки светят горските чисти Цветя. И танцуват цветя и пътеки, И разнасят навред радостта. Света на гората голям, голям, голям, Какъвто е вечно голям. Та-там, та-там. Аз пак ще си пея весели песни всякога вече, Всякога вече по пътя, по пътя голям. Та-там, какъвто е той голям, от слънце и Въздух огрян. Аз вече във гората влизам смело и без Страх. И песен пея, и пак се смея с весел, С весел смях. Аз бодро ще крача натам, натам, Натам, ще пея щастливо та-там, Та-там, та-там. Ще тичам и пея и ще се смея, чудно Ще пея и ще се смея по пътя, по Пътя голям. Та-там, какъвто е той голям, от слънцето Вечно засмян. И върви пак червената шапчица по извития горския Път. И листата със слънчеви капчици сред гората Красиво блестят. Аз се връщам, връщам през гората, Гледам, гледам как блестят листата. Тука вече никак не страшно, тъй е чудно, Светло и прекрасно. Как е светло и прекрасно, никак вече не е Страшно, тъй светло, светло, Хе! И събирам, събирам аз цветенца с бели, Сини, розови листенца. Как ще се зарадва вкъщи мама, щом ме види, Щом ме види сама. Ще се радва, радва мама, щом ме види жива, Здрава, много ще се радва, радва. Хе! С тази приказка пак се разделяме, Но остава дълбоко във нас. Ето, чуйте звънчето как стеле то своя Тъничък сребърен глас. Остана звънчето само да звъни. Звъни и звездава ни края. Ще тръгнем, деца, на различни страни, А то ще звъни, ще звъни. Звъни си, звънчето, звъни, все звъни. Звъни и отеква без края. Ще тръгнем, дечица, на всички страни и нека това Да е края.