Болката Остава

Yeah. Rest in peace. Боже, помогни! И пак задавам си въпроса тоя живот какъв е? Всеки ден, всеки дъх, всеки миг за мен е Скъп. няма да забравя никога приятелите верни, Които няма ги сега, но помня думите им последни, Че приятел в нужда се познава, скачаш, ако скача. А защо тогава съм сега сама и безутешно плача? Чудя се защо отидохте си млади от света? Това защо се случи? Опитвам се да разбера, обаче отговора няма го къде. Боже, помогни! Да губя повече не искам. Много ме боли. Ония очи от детските години гледат Ме отнякъде, но аз не мога да ги видя, Търсейки навсякъде. Сърцето мое спомените пази трудно ще забрави. Миналото наше в мене вечен белег ще остави, А съзнанието ми не приема, че си отиват те. Обаче знам, че вече време в мир да почивате. Не искам да повярвам. Не мога да живея с мисълта, че Вече ви няма. Животът продължава. Болката остава в спомена. И вече ви няма. Вечер, щом заспия и вашите лица в главата ми Изплуват и усещам болката в душата ми. Знам, че вече всичко свърши вас сега ви няма. Не мога да се примиря. Нека е измама, нека се събудя и разбера, Че това е просто сън. Да излезна и да ви видя както винаги навън. Обаче няма как да стане. Знам, вече го разбрах. Снимките от детските години с болка ги пребрах. Сбогомът ще живее дълбоко вътре в мен и всеки Стих, изречен с любов на вас е посветен. Чуйте, няма да забравя дните изминали, Нито скъпите моменти, някъде назад останали. Като семейство истинско се държахме. При всеки един проблем един до друг стояхме. Почивайте в мир, пазете ме от небето. Моите ангели сте вие, които нося в сърцето. Не искам да повярвам. Не мога да живея с мисълта, че Вече ви няма. Животът продължава. Болката остава в спомена. И вече ви няма. Тежък звън на камбаните в чест на избраните. Сълзите ни пролятите отвориха ни раните на лента, Останали от времена отминали. Усмивки сте раздавали дори и нищо да сте имали. Днес го давате вали, но не и от небето, А от моите очи, молейки се където и да Сте да ви видят още веднъж поне, Още веднъж поне. Сякаш вчера бяхте тук и времето спря. Година след година и сълза след сълза. Къде сте та признайте? Не зная, но има начин, щом усещам тора че В небосклона прозрачен как ме гледате. Но поне не виждате обаче тайничко нощем, Когато си плача. Обичам ви много и не съм ви забравил, Но за срещата ни просто малко съм се позабавил. Доскоро. Не искам да повярвам. Не мога да живея с мисълта, че Вече ви няма. Животът продължава. Болката остава в спомена. И вече ви няма.