100 Реки

От стара книга вадя аси дад за теб. Amor mi scere cum timore non potest. Страха и любовта не могат заедно да са. Сила стана дъга съзряна в нощта. Като сто реки са сълзите ми, Извиращи от очите ми. А къде си ти да ме утешиш? Тези сто реки да ги пресушиш. Душата ми е църква, крия чувствата в камбаните. На всеки час ги бия да изгоня вънка враните. А раните по дланите са от промените. Изхвърлената нежност търси сия по ямите. По пода на ротонда са мечтите. Изстинал восък, пясък. Дупка зее от гърдите, а в очите липсва блясък. Стоя като монах и с рими пиша аманах. Твърде късно осъзнах, че да обичам ме е страх. В безкрая стъпките отекват. Да призная, търся погледа ти като пия да ме Омая, но го няма. Сякаш само самотата ми остана, А тя е пълна вана. Там кръвта ми е поляна. Като камъче в река загубих те и тихо плача. В сърцето ми кама, заби ми я палача. Само зрача ме разбира, затова не го презирам. Нощем, щом се взирам в искрите на звездите, Те намирам. Моя мила, моя мила, моя мила! Като реки са сълзите ми, Извиращи от очите ми. А къде си ти да ме утешиш? Тези сто реки да ги пресушиш. Като сто реки Са сълзите ми, Извиращи От очите ми. А къде си ти Да ме утешиш? Тези сто реки Да ги пресушиш. Като сто реки са сълзите ми, Извиращи от очите ми. А къде си ти да ме утешиш? Тези сто реки да ги Пресушиш.