Оставаме

Оставаме. Оставаме. Оставаме. И нищо, Че е есен. Оставаме. Оставаме. Оставаме. И нищо, че брегът е пуст. Оставаме, оставаме понякога така. Пред погледа на залеза изпращаме деня. Отива си лятото, пристъпва есента, Отива си понякога и някоя мечта. Един, Един самотен плаж, един Скелет на лодка. И вече не златен този пясък. И вече не е слънчев, не е слънчев този Бряг. Не, не, не почва. Не почва ноември. Не, не, не. Не идва есента. А ние си оставаме така. С любимия си филм, с на Марги песента, С Жорето и Павката, с Филип и със Зланя, С Найониката, Велко, Арени, Наталяна. И тръгваме нанякъде, навярно към дома. С оркъстъра без име вървиме по брега. А може би и ние сме вътре в песента. Оставаме, оставаме. А, падна ми гласа. А ние си оставаме, оставаме така. Пред погледа на залеза изпращаме деня. И тръгваме нанякъде, навярно към дома. Обрулени от вятъра, вървим покрай брега. А ние си оставаме, оставаме така. Пред погледа на залеза изпращаме деня. И тръгваме нанякъде, навярно към дома. Обрулени от вятъра, вървим покрай брега. Оставаме. Оставаме. Оставаме. Оставаме. И нищо. И нищо, че е есен. Оставаме, оставаме понякога така. Оставаме, оставаме усмивка и така. Оставаме. Оставаме.