Старата амфора

В Несебър познавах рибар със белег от нощ на Страната. На хората беше другар, На песните беше приятел. А имаше песен една. По детски бе влюбен във нея и молеше за Тишина, щом чуе, че нейде я пеят. Получих на тръгване дар. Белязана амфора с огън. От кея на пристана стар Рибарят ми махна за Сбогом. Помахнах и аз натъжен, Че всичко от него от за хубава Песен. Тази песен гърмеше морето, Уловен във рибарските мрежи. Тази песен туптеше сърцето, Притаило тъги и копнежи. Нея бури развяваха гриви И се биеха чайки над кея. Нея имаше само Щастливи. Само влюбени имаше в нея. Година за миг отлетя. Пак слезнах на стария пристан, посрещнат от бели Ята, погален от погледи чисти. И в тиха несебърска нощ запитах къде е рибаря, Побратим по белег от нож на моята амфора стара. Но всеки мълчеше смутен. Говореше само морето. При мен е рибарят, при мен Със белега стар на лицето. Проплакаха чайки в нощта И ровът опари гърлата. И някой по река запя Рибарската песен позната. Тази песен гърмеше морето, Уловено в рибарските мрежи. Тази песен туптеше сърцето, Притаило тъги и надежди. Нея бури развяваха гриви И се биеха гларуси бели. Нея всички оставаха живи. С нея всички бяха щастливи.