Сребърното копитце - част 4

Минал ден, минали два, а дядо Кукуваня все не Се връща. Скучно станало на Даринка. Взела Мурка в коленете си, помилвала я и й Запяла песничка. Не тъгувай, Мурке мила, Моя дружке най-добра. След луната заискрила ще Изгрее Пак зора. А с нея ще настане час Желан и весел час. С нея дядо Кукуваня ще се върне Пак при нас. Не тъгувай, Мурке мила, Моя дружке най-добра. След луната заискрила ще Изгрее пак зора. Заспала Мурка, а Даринка през прозорчето гледа и се Любува на звездите. И пак чува странен тропот. Топ, Топ. Ту тук, ту там. Топ, топ. По едната стена, По другата. На Даринка така й се приискало да изтича навън, Че даже страхът не я удържал. Отворила вратичката, погледнала. Козелът бил съвсем близо. Вдигнал дясното си предно краче, а на него сребърно Копитце блести и рогцата му пет клончета Разклоне. Мее, Мее, ела, ела, козленце, не се страхувай, Приближи се. Толкова искам да те погледна отблизо. Мее, Мее, ела, козленце, Не се страхувай. Мее, Мурка. Мурка, бързо ставай, Мурка! Видях сребърното копитце. Не видях само безценните камъни под крачето му. Може би следващия път и тях ще видя. Пррравилно, пррравилно. Мрр, мрр. Трети ден минал, а дядо Кукуваня все го няма. Съвсем се натъжила Даринка, даже проронила сълзички. Потърсила Мурка с нея да се утеши. И Мурка я няма. Съвсем се изплашила Даринка. Отворила вратата и тръгнала да търси Мурка. По едно време гледа Мурка седи на една полянка, А пред нея козел с вдигнато дясно краче, А на него сребърно копитце. Клати глава Мурка. Козелът също, сякаш разговарят. После затичали по полянката. Тича, тича козелът, спре, заудря с копитце. Приближи го Мурка, а козелът побегна по-нататък и Пак с копитце удря по земята. Дягали, гонели се, изчезнали по едно време. После отново приближили колибката. Изведнъж козелът скочил на покрива й, Заудрял по него със сребърното си копитце. Удра козелът с копитцето, а под него като Разноцветни искри се сипели камъчета червени, Сини, зелени, всякакви. Точно по това време се върнал дядо Кукуваня. Не може да познае колибката си. Цялата в скъпоценни камъни, а те преливат в Разноцветни огънчета и светят, Блестят, сияят. Стои си на покрива козелът, удря с копитце, А камъните продължават да се сипят като дъжд. Изведнъж на покрива скочила и Мурка, Застанала до козела, силно измяукала И Нито Мурка, нито сребърното копитце, Като че в дън земята пропаднали. Дядо Кукуваня нагребал половин шапка скъпоценни Камъни, а Даринка го помолила. Не ги пипай, дядо Кукуваня, нека им се порадваме През деня. Не ги пипай, моля те. Добре. Добре, Даринка, щом така искаш. Но на другия ден навалял дебел сняг, Всичко затрупал и скъпоценните камъни също. Напразно разривали и дядо Кукуване, И Даринка преспите. Нищо не открили под тях. Но и това, което дядо Кукуване успял да нагребе В шапката им, стигало. Малко ли е половин шапка скъпоценни камъни? Заживели щастливи дядо Кукуваня и някогашното бедно Сираче Даринка. Само за Мурка им било тъжно. Повече очите им не я видели, пък и сребърното Копитце повече не се показало, като че в дън Земята пропаднало. Минало време. Малко ли, много ли? А по тези места, където козелът удрял със сребърното Си копитце, хората започнали да намират скъпоценни Камъни. Това е приказката, която исках да ви разкажа за Дядо Кукуваня, за Даринка и Мурка и За вълшебното сребърно копитце.