Червената Шапчица: Част 2

И ето в гората с въздух чудесен, Със светли полянки и нежни треви Гръмва жестоко жестоката песен На страшния вълк, Който страшно върви. Упомен и снажен, смърка в похода. Страшен и силен, безстрашен съм аз. За мене, за мене няма никаква копка. Искам ли нещо, го имам тозчас. Каквото поискам, каквото поискам го имам го, Имам го, имам го, имам го, имам точас. Жесток, кровожаден, властен и грамаден, Вечен и славен, безсмъртен съм аз. За никой, за нищо няма никаква прошка. Искам ли нещо, постигам го аз. Каквото поискам, каквото поискам го имам го, Имам го, имам го, имам го, имам го, Имам татко. Ха ха И след дълго вървене момичето, Уморено от дългия път, влиза в горската къща. Наднича то към леглото и вижда вълкът, Предрешен като баба му. Чуди се. По-нататък, туй всеки го знай, Ляга си той и спи непробудно, за да дойде Щастливия край. Къщичката пак стои си Сред гората сам сама. Ала там беда Голяма. Никой, никой вече Няма. Изял вълкът добрата Баба. И внучето Налапал. Стоят във вълчия Корем. Пусто, пусто е Съвсем. В къщичката никой Няма. Но преди да ни стане печално, става бърз и Чудесен обрат. В гората това е реално. Скита някой ловец непознат И преди ний да кажем е казан в тази Приказка славния край. От ловеца вълкът е наказан. Знаем ний, че туй всеки го знай. Бум, пляс, ето така. Кой се страхува днес от вълка? Ние пред звяра сме вече безстрашни. Бум, пляс, ето така. Кой се страхува днес от вълка? Бум, пляс, пляс, бум, пляс. Бум, Пляс. Ето така. Няма да вие вече вълка. Няма да броди вълкът из гората. Бум, пляс, ето така. Няма скита вече вълка. Бум, пляс, бум, бум, пляс. Нямаме вече страх от вълка. И е кучето толкова весело. Лае в тази огромна гора, та е бодро, Щастливо, понесено в своята кучешка волна игра. Ха, ха, ха. Послушвам се живо и фистре Лавиво. Летя със изплезени зъби. Ха, ха. Бърша из гората и пак тичешката със Крачка се връщам след миг. Ха, Изкуквам отново в гората Сурово и гръмко гласът ми ечи. Ха, ха, Подкрепят край мене тревите стаени. Аз тичам със зорки очи. Ха, ха, ха. Ловецът сега. Ха, ха, ха. Ха, ха, Ха, ха. Затрептява от радост гората, оцветя и от слънце Блести. Сякаш прелестен валс в тишината цветовете й нежни Върти. Сини, жълти, карминени, леки светят горските Чисти цветя и танцуват цветя и пътеки и Разнасят навред радостта. В света на гората голям, голям, Голям, какъвто е вечно голям. Татам, татам. Аз пак ще си пея весели песни всякога вече, Всякога вече по пътя, по пътя голям, Татам, какъвто е той голям, от слънце и Въздух огрян. Аз вече в гората влизам улу и без Страх. И песен пея и пак се смея с Весел, с весел смях. Аз бодро ще крача натам, натам, Натам, ще пея щастливо, татам, Татам, татам, ще тичам и пея и ще се Смея. Чудно ще пея и ще се смея по Пътя, по пътя голям, татам, какъвто е Той голям, от слънцето вечно засмян. И върви пак Червената шапчица по извития горския Път. И листата със слънчеви капчици сред гората Красиво блестят. Аз се връщам, връщам през гората. Гледам, гледам как блестят листата. Тука вече никак не е страшно. Тъй е чудно, светло и прекрасно. Как е светло и прекрасно! Никак вече не е страшно. Тъй светло, светло, светло. Хе! И събирам, събирам аз цветенца с бели, Сини, розови листенца. Как ще се зарадва вкъщи мама, щом ме види, Щом ме види сама. Ще се радва, радва мама, щом ме види жива, Здрава, много ще се радва, радва. Хе! С тази приказка пак се разделяме, Но остава дълбоко в нас. Ето, чуйте звънчето как стеле то своя Тъничък сребърен глас. Остана звънчето само да звъни, Звъни и известява ни края. Ще тръгнем, деца, на различни страни, А то ще звъни, ще звъни. Звъни си, звънчето, звъни, все звъни, Звъни и отеква през края. Ще тръгнем, дечица, на всички страни нека това да Е краят.