Червената шапчица: част 1

Всяка приказка чудно ни връща към онези най-хубави Дни. Тя е винаги, винаги съща Със сребристо звънчени звъни. Зън, зън, зън. Като светла полянка нашто детство блести на света. Тъй прозрачно, без никаква сянка, Като чиста трева в утринта. През девет бисерни реки, Зад снежнобели планини, Блести копринена Полянка. Сред нея на едно дръвче Зелюшка сребърно звънче. Със него щом ми позвъня За чудна приказка зова. Зова. Зова. Зова. Зова. Зова. Звънчето приказно звъни Зад снежнобели планини На свойта слънчева Полянка. Разказва чудното звънче Със свойто сребърно гласче, Че имало една страна На приказки и светлина. Звъня. Звъня. Звъня. Звъня. Звъня. И Червената шапчица, дето ще мине през страшна гора, Пак в нас ни припомня детето, Спряло свойта чудна игра, За да слуша сред стая стаена Малка приказка, дето по път Туй момиче със шапка червена сред гората ще срещне Вълкът. Червената шапчица бързала, бързала, Влязла в гората сама, сам сама. Там имало сянки и меки полянки и много, И много цветя. Червената шапчица бързала, бързала, Влязла в гората сама. Червената шапчица гледала, гледала тези красиви И дивни места. Там светели чудни треви зелени и играли със нежни Листа. Червената шапчица бързала, бързала, Влязла в гората сама. Сам сама, сам сама. Ето Бавно и с хитрост в зениците, Грациозна и лека върви И разделя с опашка лисицата избоелите свежи треви. И пристъпва с крачетата тънички към червената Шапчица тя, А след нея лисичета мънички в миг изникват от Разни места.