Аз съм Българче: част 6

Пролет моя, Моя бяла пролет, още неживяна, Непразнувана, само в зрачни сънища сънувана. Как минуваш ниско над тополите, Но не спираш тука своя полет. Пролет моя, моя бяла пролет, знам, Ще дойдеш с дъжд и урагани, бурна, Страшно, огнено метежна, да възвърнеш хиляди надежди И измиеш кървавите рани. Как ще пеят птиците в житата, весели ще плуват В простора, ще се радват над труда си хората И ще се обичат като братя. Пролет моя, моя бяла пролет, нека видя първия ти Полет, дал живот на мъртвите площади. Нека видя само твойто слънце И умра на твоите барикади. Да жертваш живота си за комунизма е трудно, Но с гордост ще го отдадеш, щом вярваш на Дните му в утрото близко и тръгнеш по тях В неугасващ копнеж. Така да допуснем, че днес е в опасност този Копнеж и родният край. Кой честен строител на своето щастие ще се колебай? Знам никой. От скелите мигом ще слязат зидарите с грапави, Здрави ръце, ще скочат работници в масло омаслени, Стругари и шлосери от всеки цех, Отварници, рудници в строй ще излязат и всички и Всички с пламтяща омраза, сурово решени, Ще тръгнат в отпор. И трудно ще бъде срещу пристъпа вражи да паднеш В бой за комунизма, нали? Но много по-трудно е и много по-важно за него Днес да се живей и твори. Това е то подвиг. Напред да напираш, с воля и взрив да разкъртваш Скали. Преградата сетне с барут да минираш и път Да откриеш към свежите дни. Това е то подвиг. Да хванеш живота си и уздата да хванеш на Своя живот. Впрегни с историята мъжеството си. Издигай нагоре завод до завод. И стане ли нужда, тръгни на бой смело. Прицелвай се точно. Сигурно стреляй. Победи. Живей И твори. Земя като една човешка длан. Но по-голяма ти не си ми нужна. Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна, Че от кремък твоят стар Балкан. Какво че виха вълци и чакали с твоите полета И гори? С онез, които бяха с теб добри, Ти бе добра, но злите не пожали. Земя като една човешка длан. Но счупи се във тази длан сурова стакана с Византийската отрова и кървавия турски ятаган. Търговци на тютюн и кръв човешка продаваха на дребно Твойта пръст, но паднаха под теб с пречупен кръст, Че беше малка ти, но беше тежка. И стана чудо. Смертьо смърт поправ. Усмихнаха се чардакли и къщи и заплющяха знамена Могъщи. И път се ширна радостен и прав. Сега цъфтиш. Набъбва чернозема под ласкавите български ръце. Дъх ти на здравец твоето лице. И нова песен вятърът подема. Земя като една човешка длан. Но ти за мен си цяло мироздание, Че аз те меря не на разстояние, А с обич, от която съм пиян.