Аз съм Българче: част 5

Босоногите деца спират с тежка въздишка, Стрелват искрящо мраза поглед и пак повличат Количките си. Трият с ръкав изпотени чела, Изпъват жилите на почернелите си вратове и Пристъпят. Облаци прах ги заливат. Прах сив и задушен като живота. А върху втората количка отгоре на дървата седи малка Помагачка синеоко сестриче. Кръв, тъмночервена ивица кръв е засъхнала по крачето Му, но то поглежда небето, поглежда полето и се Усмихва. Кому се усмихваш, малка златокоса робиньо? На мъката, На своята белоснежна детска душа се усмихваш ти. Твоята младост гледа с меки кадифени очи. Но утре, Утре сивият поток на живота ще повлече и твоята Младост, и твоята усмивка. И повлякла количката, изпотена, Изпрашена. Видяла тук черна мъка, Там празноти и вечно охолство. Ти не ще се усмихваш вече. По детското чело ще легнат сенки. Влажните очи ще заискрят омраза. И редом със своите одрипавели братя ти ще свиеш Своите малки, черни, с подраскани юмручета. Два свята. Единият е излишен. Послушайте, малки, Послушайте, мънички мои. Така е днес. Наверно било е и вчера. И аз понеже нямам храна, понеже нямам с какво, Ето на, ще ви нахраня със вера. Ще дойдат години и ний ще ги стегнем тогава. На дните водите ще впрегнем в бетонен ръкав, Не ще ги изпуснем, нали? Ще ги впримчим здраво, ще им кажем така ще Вървите и те ще тръгнат така. Ще имаме хлеб тогава, ще имаме хлеб и радост В очите ще имате, мънички мои. Имам ли аз, то значи да има за теб. Имаш ли ти, то значи да има без броя. И толкова хубав ще бъде тогава живота. А днешната плесен ще бъде безкрайно далеко. Ще пеем всички, ще пеем, когато работим. Но радостни песни, които ще славят човека. Той беше добър ученик, Най-добрият в класа. Седеше на първия чин до прозореца вляво. Беше нисък на ръст, с коса като пламък червена И права, с цяло съзвездие лунички върху двете Страни. Беше много добър ученик. Знаеше всеки урок. Отговаряше точно и ясно. Не мълчеше, когато учителят, прав зад катедрата, Питаше: „Кои са царете от Второто българско царство? Къде се намират Азорските острови? Какво получаваме, когато прибавим към натрия три Молекули сребро?“ Той беше добър ученик, Най-добрият в класа. Веднъж съвсем неочаквано влезе един офицер. Прав зад катедрата офицерът посочи първия чин до Прозореца вляво и каза: „Излез на дъската. Ела, говори, Отговаряй на всички въпроси подробно и ясно.“ Беше в час по мъчение. От стената като от черни килии гледаха Ботев и Левски. Върху празните чинове седеше страхът и Подсказваше: „Кои са ония, с които си ходил на Явка? Къде се намира квартирата, Дето се срещаше с тях? Какво си получил? Кому си го дал?“ Беше в час по безстрашие. Той беше добър ученик, Най-добрият в класа. Излезе навън пред дъската. Косата му рижа изгря върху нейното черно небе с Тебеширени облаци. Лицето му беше спокойно и ясно под златните лунички. Беше много добър ученик, Най-добрият в класа, но нищо не каза. На всички въпроси отвърна с мълчание. Мълчеше, когато го питаха в класната стая. Мълчеше, когато навън го поведоха. Мълчеше, когато го туриха прав до стената на задния Двор. Мълчеше, когато последен звънец удариха Пушките. Беше много добър ученик. Мълча И получи отличен В час по безсмъртие.