Морето

И както дъх, морецът си поема. И скачам в необятната вода. И като мида го затваря тя. И мами към недрата си солени. И бърза той нагоре дъх да вземе. Така животът Свети и над мен. И целия изпълва ме и вика. Когато аз В отвъдното надниквам и му разказвам с Глас обикновен. Животът, който не виждал никой. Животът, който не виждал никой. Животът, който не Виждал Никой. От морето дойдох и очите ми още са пълни. Със спомени, сол и седефени риби и Стяг. Като риба живях и по палуби сини Осъмах. Ала всичко забравих, забравих дори, Че живях. Помня сушата само и своето каменно тяло. Изпълзяло от мрака под ниската лунна Пета. Планините от въздух и бялата птица Запяла. Над човека, от който за пръв път поисках Вода. И морето нахлу, то потече през мен като лава. Залюля и хвърли високо под звездния Прах. И ме смаза в калта и видях тъмнината Тогава. Ала всичко забравих, забравих дори, Че живях. Ала всичко забравих, забравих дори, Че живях. Ала всичко забравих, забравих дори, Че живях. Морето. Морето. Морето. Морето. Морето ще ме викане тази нощ. Кавалите си бавни ще надуе. И хищната му песен ще нахлуе. Горещото ми гърло като нож. И вече нищо няма да ме спре. Ръждата ще изпия аз до края. И дъното ще стигна и ще зная, Че в тоя свят така е най-добре. Морето. Морето. Морето. Морето. Морето. Сол. Морето. Сол. Морето. Сол. Сол. Морето. Сол. Морето. Сол. Морето. Сол. Морето. Сол. Морето. Сол. Морето. Сол. Морето. Сол. Морето. Сол. Морето. Сол. Морето. Сол.