Маленький вьетнамец Лин

„Колко са пръстите на двете ръце?“, попита учителят Часа по смятане. „Десет са“, викаше малко момченце, Сочейки своите мънички пръстчета. „Десет са“, викаше малко момиченце, Сочейки мъничките си ръчички. „Десет, десет, десет са!“ Само момченце от задния чин, само момченце от чин Напоследен, каза със смъка момченцето Лин: „Пръстите на двете ръце са седем“. И никой за грешката не го укори. А онемели мълчаха децата. И онемяла мълчеше дори, Мълчеше дори тишината. Беше право момченцето Лин! То държеше ръце върху чина седем пръста. Другите три Беше Откъснала мина. А може би щеше да Стане Известен Художник Момчето. А може би щеше да бъде Най-голям пианист на Планетата. Да свири като Шопен И да рисува като Митя Анжело. Да нарисува гълъб някой ден от Пикасо, момчето. А може би щеше, а може би щеше! О, хора добри, То държеше ръце върху чина седем пръста. Другите три Беше откъснала мина. Хора, имащи дъщеря или син с черни Очи или сини, не забравите никога Виетнамчето Лин. Не забравяйте, че има мини. Не забравите никога, хора добри, Не забравяйте никога, не забравяйте никога, Никога, никога, никога, хора добри!