Петко Славейков: Автопортрет по негови спомени, писма и стихове: част IV

За нашето развитие са потребни книги, училища, Вестници и прочие. Но какви трябва да бъдат тия книги и вестници? Нашите книги трябва да бъдат избрани, нашите училища Съвременни, а нашите вестници пълни с мисли и разум. Сиреч да бъдат ръководители на народното развитие и Самопознаване, а не стари баби на стар пазар, Каквито са били и са, за жалост, повечето от Бившите и съществуващите наши вестници. Ние нямаме време за играние и попържване на частни Лица. Нямаме време да бъбрем бабини дивитини, Да хвалим себе си и да корим другите, Защото времето е късо и не ще да чака Нас. Ние трябва да работим и да работим. Всяка изгубена минута, всяка празна припирня, Всяка лична вражда ще бъдат като тежък камък на Нашата съвест. Само истинно образованият и просветеният човек бива Свободен и честит, а ненаученият и непросветеният е Всякога роб, дето и да бъде. Ако ще би и в най-свободната държава да живее, Той пак е роб и на най-жестоките мъчители на Човечеството, роб е на своите и чужди предразсъдъци. Нужно освобождение на жената и образование. Нашият народ е честен и трудолюбив и ние няма Защо да се срамуваме да се казваме българи и Да удавяме националното ни име в други народи. Но трябва да се трудим как да скрепим своята Народност. И тука най-голяма роля ще имат жените. Ако майка ми свободна жена, и аз няма да Търпя деспотизъм. И като съблюдаваме идеята за Равноправие на жените, можем да заключим, Че и за нас дойде онуй време, когато жената Ще бъде равна с мъжа, когато тя ще има Право да се меси във всички вътрешни и външни, Политически, държавни, икономически и учебни Въпроси. Дето има образовани и достойни майки, Там цъфтят семейството, обществото и държавата. Желаем ли народът ни да стане по-честит, Необходимо е да се сдобием с постоянни и твърди Характери. А за да се сдобием с тях, Необходимо ни е с учението и нравственост. Ако всичката наша умовност стига дотам, Че да разберем, че огънят пари и не трябва Да се пипа с ръце, Никога огън няма да си накладем. Всичките ни работи сурови ще бъдат и сурови ще Останат. Всеки, който носи името българин, нека не забравя, Че историята никому не дава повече, Отколкото сам той заслужава. И рекъл бях: „Аз няма веч да плача за Тежките на тоз народ беди. Ожесточен, пощада му не рачех. Да тегли до мъх сят, Налът и мъжди. Народ такъв за друго недостоен, освен за мъки, Нужди и тегла. Неучен род, безсмислен раб, Спящ воин. Що чака той за тези си дела?“