Едно време в Овча Купел

Когато умрял дядо ми, баща ми, Който бил тогава десетгодишен, се качил на Камбанарията на черквата и взел въжето да бие Камбаната на умрял. Клисарят се опитал да вземе въжето от ръцете му, Но баща ми краснал. „Я! Да не е умрял твоят баща. Моят е умрял. Аз ще бия камбаната.“Така и С мен. Аз си пиша разказите, аз искам да Си ги играя. И дълго време по стъгди мегдани си разказвах моите Разкази. Но веднъж пред вратата ми се чу детски плач. Отворих я и видях брат ми Коста Цонев, Който държеше за ръка своя син Митко. А Митко ревеше, та се късаше. „Дай ни хляба!“ Брат ми му дал сирене, дал му масло и Конфитюр за закуска. „А къде е хлябът?“, попитал Митко. „Чичо ти ни взе хляба“, казал Коста. И оттогава ми забрани да играя. Аз пиша, а той играе. И затова брат ми Коста Цонев ще каже моите Разкази. То беше отдавна, Много отдавна, Когато въздухът трептеше от хиляди разноцветни Пеперуди и ушите ми звънтяха от жужукането на Майските бръмбари. Аз бях толкова малък, че можех да се люлея На вратата на кухненския бюфет, а стенният часовник Беше мерило за недостигаемост. Може би нещата съвсем не са били такива, Каквито си ги спомням. И всичко това е най-чисто детско въображение. Та къде има сега пеперуди? И кой е чул от години да жужукне поне Един майски бръмбар? И как може да се люлееш на вратата на Кухненския бюфет, който сега само с една ръка мога Да съборя? Ами часовникът? Не трака ли на равнището на носа ми? Не. Явно е, че всичко, което ще чуете по-нататък, Съвсем не е било такова. И един истински разумен човек би го предал по Съвсем друг начин. Но какво да правя, Когато щом затворя очи около мен затрептяват крилата На хиляди разноцветни пеперуди и майски бръмбари, Окъпани от светлината на залеза.