Усмихни се, усмихни се

Усмихни се, другарю. Усмихни се. Хе, ето виж как се усмихвам аз. Е, наистина не ми е много до усмихване. И пясък имам в бъбреците, и косите ми побеляха И никога вече няма да станат отново черни. Пък и в работата всичко не е в ред, Но аз се усмихвам. Бъбреците ме болят и аз се усмихвам. Косите ми са бели и аз пак се усмихвам. Не си ли спомняте как се усмихвахме, когато бяхме Деца? Хайде да се усмихваме пак по същия начин с Ослепителна ясна усмивка и с чист, Весел смях. Е, да, ще има хора, които ще ни посочат С пръст и ще се изсмеят. Но слушайте, това тяхното смях ли е? Никакъв смях не е, защото те се смеят подигравателно И сами си вредят, тъй като от тази усмивка Ще получат язва в стомаха. А ще получат язва, защото са проклети. Те смятат, че усмивките са за децата, а възрастните Трябва само да сумтят, да се оплакват, Да си показват белите коси, да броят колко песъчинки Имат в бъбреците и да говорят за умиране. Пък ние напук ще се усмихваме. И дори да умрем, ще си умрем шестнайсетгодишни. Точно така. Аз имах един приятел художник. Той умря точно шестнайсетгодишен, въпреки че в Паспорта му пишеше, че е роден преди шейсет и Няколко. Той тичаше като шестнайсетгодишен. На вечеринки слагаше черна брада, танцуваше Най-бързо и се смееше с най-ясен смях. Той умря и никой не повярва, че умрял. На него изобщо не му вярваха никак. Той гладуваше на младини. Той ходеше из цялата страна. Беше търговски пътник, пласьор на цветни картички. Рисуваше хората по влаковете, препродаваше стари Вестници, които събираха неговите деца от съседите. И никой не му вярваше, че зле, защото се Усмихваше. Децата му често гладуваха, Но никой не им вярваше, защото бяха научени да Се усмихват. Когато при някакъв случай той се Подхлъзваше и падаше и от ръката или от носа Му рухваше кръв, никой не вярваше, Че го боли, защото той се усмихваше. И се чудеха тогава хората и завиждаха. Гледай ти на, нас не боли, този щастливец на. Така го е надарила природата, че нищо му няма И никакви болки не чувства. И му завиждаха. Когато го хванаха преди девети, че укрива нелегални И го затвориха, никой не повярва, Че са го измъчвали, защото на девети той излезе Усмихнат от затвора и намръщените граждани решиха, Че той само заради шегата се оставил да бъде Арестуван. Той се усмихваше, непрекъснато се усмихваше и затова Не му вярваха много. И затова не го слагаха В никакъв президиум. Защото как? Представете си, стоиш президиума и се Усмихваш. Неудобно, моля ви се. Как може да се вярва на човек, който непрекъснато Се хили? Та той може изведнъж точно по средата На някое изказване да се изсмее и да провали Всичко. Разбира се. А той рисуваше чудно. Той рисуваше малки детски рисунки, В които всичко беше усмихнато и красиво. И сериозните граждани гледаха в слънчевите му Рисунки, клатеха глави и казваха: Да бе, много е красиво, само че много повърхностно. Гледай само колко е радостно. Хич може ли така? Това ли е изкуството, за което знаем, че е Страшно дълбоко и сериозно? Не, явно това не изкуство. И го караха да рисува намръщени граждани, Да рисува приятелите си, които беше укривал и които Бяха отишли на разстрел. И той ги рисуваше, Но някак си пак несериозно, пак усмихнати, Как галят деца или събират цветя по полето. Несериозно, просто кущунство, както се изразиха Някои. И не му вярваха, че той обичал и Уважавал тези свои приятели и смятаха, Че познанството му с тях е било случайно. А по-нататък изобщо не вярваха, Че имал такива приятели. Защото ето на, За тях пише, че са били сериозни, че са Посрещали безстрашно смъртта. А той, Погледнете го само как се усмихва. Може ли безстрашният човек да се хили така? И всички уважаваха един друг художник, Който вървеше намръщен и все се оплакваше, Че ще умре. И ужасно се страхуваше от смъртта. И все рисуваше живота в тъмночерно и още по-тъмно Дори. И все хленчеше, че идва смъртта и неговото Изкуство ще замре. И крещеше на хората да плачат, че такъв талант Загива. Но случи се така, че усмихнатият умря преди него И никой не му повярва. Защото как може да умре човек, който непрекъснато се Смее? Та той до вчера се смееше. Не чувате ли неговия смях? Та неговите закачки и досега звучат в ушите ни. И ето рисунките му детски, засмяни, Подскачащи в рамките, като се смее него. Как можеше той да умре, когато никога не се Оплакваше? И ако умре, ще умре именно мрачният му Колега, който пищи в дома си и раздира небесата С надгробните си оплаквания. Да, да, абсолютно никой не повярва, Че той е умрял. Дори и аз, защото само Да си затворя очите и той ще изникне пред Мен весел, жизнерадостен, вечно жив със своите Дебели охлузени кадифени панталони и дълга черна Брада за маскиране. Той ще ни хване за ръка и ще каже: Хайде бе, усмихнете се, гледайте само колко е синьо Небето. Вижте децата, вижте и момичетата. А, каква красота! Я да запеем, да запеем. Воларе, охо, Кантаре, охохо. Летя и пея, пея и летя към синьото небе. Виждате ли? Видяхте ли? Затова и вие се усмихнете. За тебе става дума, другарю. Усмихни се. Нима не е хубаво ушите на хората да звънти Вечно твоят весел смях?