В страната на великаните: част 1

Аз се завърнах благополучно от страната на Лилипутите. Но едва бяха минали два месеца, Отново започна да ме измъчва моята ненаситна жажда Към чужди страни. Един ден си взех сбогом от близките, поплаках ми Се хубаво, качих се на търговския кораб Адвенчър и Потеглих. Корабът отиваше за Сюрат, а капитан беше Джон Николъс от Ливърпул. Попътен вятър наду платната ни и ни понесе към Нос Добра Надежда. След това стигнахме Мадагаскар. Бяхме на пет градуса южна ширина, Когато силен западен вятър грабна кораба и го Подгони към Молукските острови. Цели двадесет дни летяхме по бурното море. На втори май вълните се укротиха изведнъж и настана Затишие. Ние се зарадвахме много, Но капитанът, който познаваше южните морета, Заповяда на екипажа да се готви за буря. На следния ден вихърът избухна. Морето се залюля, запращяха мачтите. Не ни оставаше нищо друго, освен да пуснем кораба Да лети по вятъра. Където бурята утихна, ние бяхме изминали повече от Петстотин морски мили. Никой не знаеше в коя част на света се Намираме. На шестнадесети юни Юнгата, който стоеше на мачтата, Извика. Земя! Земя! Виждам земя-я-я! А на седемнадесети юни наближихме бреговете на Незнаен остров или континент. Хвърлихме котва. Десет души, добре въоръжени, тръгнаха с лодка да Дирят вода. Отидох и аз тях. Когато стъпихме на брега, моряците се пръснаха, А аз тръгнах сам по скалите край брега. Дълго време вървях И изведнъж, като погледнах към морето, останах Поразен. Видях, че нашите моряци са вече влезли в лодката И гребат към кораба с всички сили. Е-хе-ей! Чакайте! Моряци! Нима ме забравихте? Е-е-ей, стойте-е-е! Не се обръщат. Бягат, сякаш някой ги гони. Но, Боже мой, Какво е това? Тях наистина ги гони Един великан, Един огромен човек, По-висок от фабричен комин. Лодката пред него прилича на бананова кора. Ще ги настигне ли? Не. Вече стигна до дълбокото и се връща. Ами ако види мене? Бързо да си плюя на петите. Ще се подслоня тук В тази зашумена гора. Но, Боже мой, Това не е гора, А ливада. Ливада, Чиято трева достига до десетина метра. Трева за исполини. Значи сме попаднали в страна на великани, На исполински чудовища. Ето, Няколко от тях се доближават насам. Хайде, безделници, денят вече преваля, А ливадата тъй си стои неокосена. Ах, видяхте ли, господарю, Една лодка с джуджета? Стига празни приказки. И аз я видях, господарю. Бяха малки хорица, досуш като нас, Само че десет или двадесет пъти по-малки. Ако ще и да са като мухи, това не Ми влиза в работата. Започвайте и до залез ливадата да бъде окосена. Почваме, господарю, почваме. Само да наточим косите. Ама че коси! Всяка от тях е колкото петдесет наши. Но къде ще скрия аз, когато тия страшни острия Дойдат наблизо? Ех, колко изменчива човешката съдба! В Лилипутия ме смятаха за великан. С една ръка можех да влача цялата императорска Флота, А тук ще загина сред ливадата на тия исполини, Смачкан като муха. Та те се приближават. Спасение няма. Трябва да се обадя. Е-хе-е-ей! Кой пищи? Никой. Така ти се чуло. Коси, коси, че господарят пак ще се сърди. Е-хе-е-ей! Ето пак. Чу ли? Чух. Ето май оттука дойде гласеца. Я разтвори тревата. Ха така. Ето човече Като онези в лодката. Я го вземи. Полека, полека с два пръста, Да не го смачкаш. Какво смешно джудже! И как размахва ръце и крака. Хвърли го настрана и да си гледаме работата. Почакай, почакай. Защо да го убиваме? Нали и то е живо същество. Виж, как молитвно ни гледа. Да го занесем на господаря. Нека той реши какво да прави с него.