В страната на великаните: част 4

Когато се възпламени той, избухва с гръмотевичен Трясък. С негова помощ могат да се избият стотици войници И коне, Да се разрушат крепостни стени и да се потопят Кораби. Аз зная как се приготовлява барутът и ако пожелаете, Мога да ви покажа. В никакъв случай. Даже съм поразен, че едно такова насекомо като вас Носи в главата си безчовечни мисли и Равнодушно рисува кръвопролитията и Разрушенията, Чийто откривател е несъмнено някой враг на човешкия Род. Готов съм да загубя половината си кралство, Но не искам да науча тайната на барута. А и вие, ако ви скъп животът, никога и Пред никого не споменавайте за това. Слушам, Ваше величество. Не живеех лошо в двореца на краля и кралицата На Бробдингнег. Но мъката по родната земя, Желанието да видя отново близките ми хора ме Измъчваха все по-силно. Накрая помолих кралицата да ми позволи да се разходя До брега на океана с един прислужник. Струваше ми се, че водният безкрай ме свързва Невидимо с родината. Кралицата се съгласи. Един едър слуга пъхна големия си пръст в халката, Монтирана на покрива на моята стая, и ме понесе Към брега. Там той ме остави върху скалите и се отдалечи, За да търси яйца на чайки из пукнатините на Скалистия бряг. Аз седях до прозореца на къщата си и с Тъга съзерцавах морската шир. Изведнъж моята дървена къща трепна, Разклати се и стремително се понесе нагоре. Аз ужасено погледнах през прозореца и видях над Покрива една огромна сянка, която размахваше криле. Един орел беше хванал халката с човката си и Ме отнасяше неизвестно къде. Под мене се простираше океана. От ужас загубих съзнание. Когато дойдох на себе си, Къщичката ми спокойно се поклащаше върху вълните, Но положението беше отчаяно. Бях затънал до колене във вода, защото къщата имаше Цепнатини и те бяха започнали да пропускат вода. Не след дълго щях да тръгна към дъното. Съвсем се бях отчаял, когато изведнъж чух плясък на Весла, гласове, тропот по покрива и един човешки Глас каза: Ако вътре има жив човек, обади се. Аз слушам. Има, има. Аз съм англичанин, моряк, когото злата съдба Захвърли във водовъртежа на беди, които нямат равни На себе си. Заклевам ви, освободете ме от тъмницата, В която се намирам. Опасност за живота ти няма, Добри човече. Къщата ти е вързана за кораба и ей сега Ще дойде дърводелеца, за да изреже дупка, През която да излезеш. Няма защо да се губи време. Нека просто един от моряците да провре пръста си През халката, да вдигне сандъка и да го отнесе В каютата на капитана. Чухте ли какво каза? Този нещастник е загубил ума си. Разбира се, съвсем естествено беше да ме сметнат за Луд, защото аз бях забравил, че имам работа със Същества със ръст, равен на моя. На трети юни хиляда седемстотин и шеста година Пристигнахме в пристанището Даунс. Разделихме се с капитана като приятели и си тръгнах За дома. По пътя гледах дърветата, добитъка, Но все ми се струваше, че се намирам в Страната на великаните и се боях да не ме Смачка някоя жаба или да не ме отвлече котка. Когато се прибрах у дома си и свикнах с Хората и вещите около мене, жена ми каза: Гъливер, ти вече никога няма да видиш море. Аз поклатих глава, защото знаех, Че бъдещето се намира в ръцете на съдбата. И наистина, прав бях да клатя глава, Защото едва поживях няколко месеца на суша, Когато отново ме обхвана страстта към далечните Страни и пътешествията и само след една седмица бях Отново на път. Но скоро пирати нападнаха кораба, окрадоха го, А нас захвърлиха на необитаем остров. Отново бях спасен и този път от един чудноват Остров, който летеше във въздуха с помощта на Огромен магнит. Това беше приказната страна Лапута. Преживях чудни приключения, но в края на краищата Пак се добрах до родния край. Но не минаха и пет месеца и аз бях Отново на път. Този път като капитан на кораба Амазонка. Но отново нямах щастие. Моряците се разбунтуваха и ме изхвърлиха на един Непознат бряг. Това беше чудна страна. Там господари и разумни същества бяха конете, Които се оказаха по-милостиви към мен от много хора. Вече съм стар. Седя до запалената камина И пред очите ми преминава всичко, Преживяно от мен. В краката ми пълзят лилипутите, Над главата ми кънтят великанските гласове. Струва ми се, че цялата ми къща се носи Из простора като летящия остров Лапута. А когато в обора изпръхтят конете ми, Все вярвам, че искат да ми кажат нещо добро, Което аз за жалост не разбирам. И все повече харесвам думите На старата моряшка песен. Корабите се завръщат След далечен труден път, А насреща с чудна сила родни брегове Зоват.