Слепецът, въжарят и халифът

Под звездите източни съм се родила. В страна прекрасна и далечна. А съдбата странна участ ми отредила. Името ми да се помни вечно. И докато слънце грее над земята, Гласът ми, както птицата крилата, Да лети над снежни върхове, Пустини, Цветни долини, Морета сини. И като вятър тихо, тихо да нашепва Приказки като живота стари. С прости думи Истината да прославя. На доброто Път сред хората да стори. Няма, няма да ми стигне и един живот да Ти се нагледам и да ти се наслушам, Шехеразада. Повярвай, ти ме направи щастлив. Така е. И не е така, Шахрияр. Ненужна е скромността ти. Макар че мъдрите хора казват: „Скромността краси Човека.“Не ме разбра, Шахрияр. Щастието ни е общо И твоят дял за постигането му е равен на Моя. Ти сам откри оцени разума и красотата ми, Усилията ми да те направя щастлив и отвърна на Обичта ми с обич. Да знаеш само как сгряват сърцето ми твоите думи. Но ние трябва да пазим това щастие. Крехко е то и лесно ранимо, Шахрияр. Една глупава и необмислена постъпка или дума дори Може да го превърне в нещастие. Мъдра си, Шехеразада. Мъдростта си, ти знаеш, аз черпя от живота и Приказките за него. Нима има приказка за щастието? Има, Шахрияр. Тя ме научи да се боря за щастието си. А постигна ли го, да съумея да го опазя. Последните слънчеви лъчи се стопиха в светлината на Изгряващата луна, Шехеразада. Тогава ще ти разкажа тази приказка. Приказката за слепеца, важаря и халифа. Живял отдавна в Багдад премъдрият халиф Харун Ал Рашид И славата за неговото благочестие и справедливост се Разнасяла надлъж и шир по цялото царство. Веднъж, като седели двамата с великия везир под Сянката на една смокиня и всмуквали от време на Време ароматен дим от дългите си наргилета, Халифът взел мъдрото решение да се преоблекат като Търговци се поразходят из пазара сред народа. Не коприна, а злато продавам. Ами вижте как блести разгърна ли я. Като златна река ще се разлее. А моята стока, а моята стока нима ще подминете? Изобилието на морето на сергията ми. Риба, омари, раци всичко имам и всичко е прясно. Този май послукна, господарю. Олеле, жив е! Ох, ох, хапва ме с щипките си! Ох, Раци ли искаш, а? Раци ли искаш? Не си ги чеше. Не си ги. Само така. Е, Какво ще кажеш, везире мой? Прясна му беше стоката наистина. Не за нея те питам, а за оживлението, Което цари на пазара. Може сами да си избирате. Гроздето не от клисар, а стафидите, Ето ги. Като гледам какво изобилие заляло пазара, Мисля си, че добре живеят поданиците ми, Везире. Тъй господарю, тъй е. Виж само как пълнят кошници с прясна риба и Овнишки бубчета, С ароматни пъпеши и зрели нарове. Не мога да крия. Тази гледка радва очите ми. Една пара. Смилете се и пуснете в чалмата на бедния слепец Една пара. Господарю, да не повярваш и просяци имало. Да, стар, сляп, забравен от хората. Една пара. Един богат, дори по-богато от нас облечен Старец спря пред него. Да видим ще протегне ли ръка да пусне нещо В чалмата му. Протегна я. Ама държи парата, не я пуска. Шшш тихо. Тихо, везире, искам да чуя какво си Говорят. Не парица, а цяла жълтица ще ти дам, Просяко. Жълтица? Но при условие, че половината от нея Изхарчиш разумно за полезни неща, А другата половина скътаеш. Кажи ми името си, благодетелю. Ако Аллах чуе молбите ми, здраве и радост ще Имаш до края на живота си. Името ми е Коджа Хасан, по прякор Ал Хабал, Но и без молбите ти здраве и радост в Къщата си имам. Да даде Аллах и децата ти да имат Коджа Хасан. А сега Прости ми дързостта, Но и аз ще те помоля за нещо. Кажи, старче. Удари ми с всичка сила една плесница. О, не, не искай това от мене. Сърцето ми е меко. По нрав съм добродушен, пък и възрастта ти ми Отнема силата да го сторя. Не се колебай, а по скоро ме удари. Да не повярваш, господарю, че има и такива хора. Никога не ще те ударя, просяко. Ех, като си помисля, че същият окаян живот чакаше И мен, и семейството ми. Съдбата на всеки различна е знай. На някои дава големия пай. За други нехае, забравя ги тя. Животът ги грабва и вкарва ги в грях. Но господар е човека на своята съдба. Ще бъде ли тя лека, зависи от неговите дела. Съдбата на всеки различна е, знай. На някои дава големия пай. За други нехае, забравя ги тя. Животът ги грабва и вкарва ги в грях, В грях. Тъй е. И затова те моля, удари ми плесница. Не се лъжа, везире мой. И двамата крият по някаква тайна. Ами така открито си говорят. Как искам да ги узная. Тайните ли им, господарю? А, не ми отговори. При тях отиде. Как те викат, слепецо? Отдавна никой не ми е задавал този въпрос, Но щом питаш, ще ти кажа. Баба Абдал ми е името. Смили се и ми дай една пара. За днес не ти ли стигна жълтицата, Която аз, Коджа Хасан, ти дадох, Бедняко? И аз ще му дам дори три, А и плесница ще му ударя, щом иска. Но кой си ти? Не те виждам, но си мисля, че не си Кой да е. Позна. Гледаш го сляп, а позна. Господарят ми наистина не е кой да е. Голяма била разликата, Шахрияр, между везира и Господаря му. Харун ал Рашид обичал повече да мисли, По-малко да говори. Обратно на него везирът бързал да отговори, Преди да е размислил. Затова и този път изпреварил с отговора си мислите На своя господар. Но халифът уважавал честността и ве드рия нрав на Везира и не му се сърдел за тази негова Слабост. И този път отминал прибързаните му думи и Ударил плесница на бедния слепец. А после, После го поканил заедно с важаря на гости в Двореца. Поклон до земята, велики халифе. Приеми от мен Коджа Хасан най-красивия, Най-скъпия златен съд, който може да се намери в Къщата ми. То май такъв и в двореца няма, господарю. Ай, ай, ай, каква ли му е къщата? Мълчи, везире. Прекрасен е подаръкът ти, Коджа Хасан. Не ти ли е мъчно да се разделиш с Него? Аллах ми е свидетел. От сърце ти го давам, господарю. А на мен, грешника, прости, премъдри владетелю, Че идвам с празни ръце. Но и на мен Аллах ми е свидетел, че Събрах цялата си смелост, преди да реша да прекрача Прага ти. Елате и двамата. Ти, Коджа Хасан, седни от дясната ми страна, А ти Баба Абдал от лявата. Така. А сега кажи ми, Баба Абдал, защо вчера, Като взе милостиня, поиска насила да ти ударят Плесница? О, Повелителю на правоверните, прости ми, Че изрекох молбата си, преди още да знам, Че тя ще стигне до твоите уши. Все пак кажи ми истината, Баба Абдал. Не изричай името ми, велики халифе. И то, и душата ми са грешни. Затова хората забравиха и него, и мене самия. С какво толкова си се провинил пред Аллах, Старче? Всичко. От игла до конец ще ти разкажа, премъдри господарю. Беше много, много отдавна. Баща ми умря и аз получих прилично наследство. Като мислих и премислях с каква работа да се Заловя, реших, че най-добре ще бъде да купя с Парите от него осемдесет камили и да пренасям с Тях из разни земи и далечни краища стоката на Търговците. И слава на Аллаха, тая работа се оказа много Доходна. Но ето че веднъж, когато се връщах от Балсор, Дето бях стоварил много стоки за Индия, Стигнах до една голяма ливада. В източния й край едно самотно дърво хвърляше дебела Сянка връз нея. Реших да пусна камилите да попасат, Пък аз през туй време да отпочина под дървото. Така и направих. Но не мина и час и пред мен изневиделица Се яви един дервиш. По броя на камилите виждам, че си богат и Заможен, странниче. Хе хе, колко по-богати от мене има? Вярно, има. Тъй е. Но едни като мен парите в труд Печелят, пък други късметлии от иманярство Забогатяват. И аз съм чувал, че под земята имало много Съкровища, но хайде, как да ги открия? А ти вярваш ли на тия приказки? Какво говориш? Аз на хората не вярвам, та камо Ли на приказките им. Грешни са мислите ти, странник. Чака те съдба нелека, щом нямаш вяра в Човека. Щом затваряш очи за доброто И виждаш навред само злото. Ти сляп тогава си за красотата, Заляла тя като море земята и круз за обичта Човешка нямаш. А може би не знаеш и да страдаш. Щом не познаваш и онази топлина, Дето блика от човешките сърца и носи радост и Веселие и смях, в мрак светът ще Потъне без тях. Чака те съдба нелека, щом нямаш вяра в Човека, щом нямаш вяра в човека. Да вярвам? Как да вярвам, кажи, когато всеки гледа да вземе, А не да даде? Пък аз не съм чак толкова богат. А ако си наистина богат, много богат, Тогава? Е, Тогава друго. Съвсем друго ще бъде. Пътищата дом няма да ми бъдат вече. Ще се установя в някой голям и красив град. Ще си построя къща. Вратите й винаги отворени ще бъдат, защото ще има И за мен, и за хората. Дано бъде така. И незнайният дервиш открил пред Баба Абдал една Чудна тайна. Тайната за подземното съкровище. Но преди това дервишът поставил условие да си Поделят камилите поравно. Спазарили се и тръгнали. Стигнали една клисура, която водела към просторна Долина, оградена отвсякъде с високи планини. Тя била толкова тясна, че камилите едва, Едва се промъкнали през нея. Щом минали теснината, дервишът измъкнал от вехтата Си торба огниво и запалил огън. Тъкмо лумнали пламъците и той хвърлил сред тях една Подир друга три рибени люспи. Вдигнал се гъст черен дим до небето. Страшен грохот разтърсил земята. В скалата пред тях се отворил свод и зад Него те съзрели прекрасен палат с Мраморни колони и ослепителна позлата. О, Аллах, какъв разкош, Какво разточителство! Навсякъде злато и скъпоценни камъни. Пред очите ми сякаш блестят безброй малки слънца. И колко много тел-А надникнали да видиш какво Има в тях? О, небеса! Всички те са пълни догоре със злато, Накити, диаманти, перли. Каквото сърцето ти пожелае, него взимай. Взимай, Баба Абдал, и товари камилите. Четири товара злато? Не, десет ще взема. И сребро също. Мой съвет Е: подбирай едрите скъпоценни камъни. Те са по-скъпи и от среброто, и от златото. Право казваш, тъй, тъй, тъй. Как не се сетих? Аз натоварих моите камили. Да ти помогна, ако имаш нужда. И моите са готови. Товарът надве ги превил. Повече не могат да издържат. И да тръгваме. Почакай. Забравих да взема от златния ковчег, До който стоиш, ей тази дървена кутийка. Сега вече можем да тръгваме. Чудя ти се За какво я взе, щом като е дървена? Може да ми потрябва. Не зная още. Ето го и пътя. Щом е тъй, време е да се разделим с Теб, Баба Абдал. Дано откриеш град, който да ти хареса и си Построиш в него прекрасен дом. Дано не забравиш и това: Вратите му винаги отворени за хората да бъдат. Тъй, само тъй вече ще бъде. За какво ли са му на тоя дервиш тези Съкровища, когато се отказал от всички земни блага? Пък на туй отгоре е господар и на подземния Палат, откъдето винаги може да си вземе каквито иска Богатства. Ей, ей, ей, ей, ей, страннико, Ти си дервиш, свят човек, чужд на земната суета. Е, на тебе богатство не ти трябва, Пък и Добичетата, за камилите говоря, Ти ще мъчиш тях, теб теб. Слушай, братко, Дай ми И тях, Твоите четиридесет камили, Аз да ти ги пазя и гледам. За услугата пари няма да искам. Така да бъде. Взимай ги всичките, Баба Абдал, И бъди щастлив. Сбогом. А-а, щях да забравя. Ами, хм, оная кутийка от златния ковчег? Ти ми взе всичко. Кутийката няма да ти дам. Еми, тогава ми кажи какво има в нея поне. В кутийката има чудотворен мехлем, Баба Абдал. Намажеш ли с него лявото си око, Ще видиш всички съкровища, скрити в земята. Но намажеш ли дясното, мигом ослепяваш И цяр за слепотата си цял живот не ще Намериш. О, Щом е тъй, на колене те моля, Намажи ми лявото око. Ще го намажа, щом толкова искаш. Виждам ги. Блестят пред очите ми В пъстроцветни сияния. И колко са много! Сбогом, Баба Абдал. Този дервиш е голям хитрец. Излъга ме, че ако намаже и дясното ми око, Ще ослепея, а то не е така. Намаже ли и него, ще видя още толкова съкровища, Ако не и повече. Ей, ей, чуй ме, страннико! Намажи, преди да сме се разделили, Дясното ми око. Човече, опомни се! Да ослепееш ли искаш? Намажи го, моля те. Добре, нека да бъде тъй, както искаш. Не виждам. Не виждам! О, Аллах, помогни на мен грешника! Спаси ме от мрака, който се стеле пред очите Ми! Върни ми светлината, Аллах! Вече никой не може да ти я върне, Безумецо. Алчността ти, Твоята алчност ти я отне. Сбогом. И дервишът подкара каравана със съкровищата на север Към Балсор. А аз останах да си оплаквам дните като сетен Сиромах И да изкарвам прехраната си с просия. Такава е моята горчива участ, повелителю на Правоверните, И ти можеш да ми отсъдиш най-жестокото наказание, Каквото аз наистина заслужавам. Да. Вярно, че твоят грях, Баба Абдал, Е голям, Но понеже разкаянието ти е искрено, Няма да те оставя да умреш от глад. Аз, Харун ал Рашид, Издавам заповед от днес до края на живота си Да получаваш всеки ден от моя везир по Четири сребърника За прехрана. Няма да забравя щедростта ти, Премъдри Харун ал Рашид. Гледай ти, изпусна веднъж щастието, Сега на четири сребърника се радва. Тъй всеки сам остава, и то със Празни ръце. Щом алчност завладее неговото Сърце. И сляп аз не бях, ала само за парите. В тях единствено се взираха очите. Красотата на деня отминавах тогава. Бях жаден само за богатство и слава. И слава. Но... Тъй всеки сам остава, и то със празни Ръце. Щом алчност завладее Неговото сърце. Щом алчност завладее Неговото сърце.