Завръщане

Събудих се на съмване. Гората все още спеше своя летен сън И само изворчето тишината опипваше с несмелия си Звън И ме зовеше. Скочих развълнуван със полудяло изведнъж сърце. О, тоя звън, цял век от мен нечуван! И аз наведох пламнало лице над кладенчето бистро, Но под мен замлъкна в миг И потъмня водата. И аз замрях объркан и смутен. И сви се затегувала душата. Не ме позна, Не ме позна водата. В небето бавно се разля зората. На птичето отвърна звънко птиче, Ветрец в клонака тихо зашумя. И ето Лъч по тъмната земя като опашка ярка на лисиче Към кладенчето весело изтича на водопой. Напи се, Заигра. И тихо рече старата гора: „Добре дошъл от пътищата, сине.“ О, горо-горо, майчице добра, Прости, че днес едва към теб наминах. Аз бях дете. Ти като майка мила над мене С песен беше се склонила. Аз бях младеж с пушка в ръка. Ти пазеше ме с обич от врага. И твоите буки срещаха куршума, Изстрелян в мен. И твойта жълта шума замиташе следите ми след бой. О, горо майко, Помня аз, че тука под корена на тая стара Бука е изворчето на живота мой. И аз наведох тих и ням глава. Коленичих на росната трева И дълго, дълго жадно пих водата. Шумеше и се радваше гората. И сили в мен преливаше пръстта, А в кротката усмивка на водата Се връщаше ликът на младостта.