Монолог на пътя

Векове скрибуцаха колите. Толкова безкраен бе светът, Че дедите наши под звездите цял живот прекарваха на Път. На колата, в майчините скути, Впили устни в ласкавата гръд. На колата първите нечути думи и целувки Се редят. Бавно крачат старите волове. Тихо ветре. Младоженци спят. В люлката на облака отново, ей сега ще се Роди денет. Ей сега ще дойдат старините, Ще починат, Тоест ще умрат. И скрибуцат ден и нощ колите, Сякаш миналите дни броят. На полето, Вкъщи, на полето, Ден и нощ сноват, сноват, сноват И тъчат платното, с което се покрива минат земен Път. Дълъг път. И вечно тука, тука, все в кръга на селската Мера, Докато на изток се пропука властно септемврийската Зора. Моята зора, която срещнах над селото с тръпнещо Сърце и се спуснах весел и безгрешен с отряда В родното селце. Спомени От живата ви прелест колко пъти бил съм завладян. Спрял за миг зад минатия прелез, Колко пъти съм отдавал дан на това, Което безвъзвратно отлетя, откъснато от мен И остана там, Де аз обратно надали ще ида някой ден.