Васил Станилов - Легенда за мартеницата -част 1

През лятото на годината Шегор Вечем Канартикината Баян поведе четиримата си братя Котрак, Аспарух, Кубер, Алцек и сестра си Хуба На лов в онази част на бащиния им саракт Между Азовско море, наричано от гърците Меотида, И устието на Дуна-река. Баян, най-старшият брат, с особена любов бдеше над Хуба. Ееей! Поспрете малко! Хуба изостава. Аспарух дръпна юздите на коня си. Не бой се, бате, те язди по-добре от мъж. Нали, Алцек? Да, като всяка българка. Е, поспрете, поспрете. Вече доста време препускаме. За пети път слънцето се показва над Юндула, Конската планина. Защо другите я наричат Българска? Защото от край време нашите племена пасат стадата си По нея. Ехееей! Казах ли ви? Това е Хуба. Настига ни. Подгоних един тетрев. Току из краката на коня ми изскочи. Хайде вървим, че има още много път до делтата. Давшан, виж негодника, го подгоня. Остави го. Път ни чака. Виждате Ли горе върха на заоблената могила, дето се чернее Старо капище? Оттам ще минем. Като погледна в краката на конете, сякаш не летим Ние, а Морава тали под нас. Препускаха хранените коне на Баяновата дружина и Копитата им отмерваха ритъма на стар български танц, А сребърните украшения звъняха ситно и чертаеха Мелодията. Като стрели край тях се носеха ловните Кучета. На няколко копрали зад тях яхаха верни Чиготи. Те отговаряха с живота си за канартикина, За братята му и за сестра им. А зад тях тежко тупуркаха товарните коне, На чиито самари се поклащаха походни шатри, Търчази с кумис и делибуран. Някъде сред тези лесове започва или по-точно свършва Дуна-река. Небето изчезна зад преплетените клони на Тези исполини. Колко тъмно стана. Като нощ. Не ви ли страх? Сестро, за пръв път изричаш тази дума. Не знам. Страшно ми нещо. Започват блатата и тресавищата. Три дни бродиха братята и Хуба покрай делтата. Три дни газиха мочурища и се провираха през шубраци И бръшлян. На четвъртия излязоха на Открито. Дуна-река, Великата река. За нея сме слушали в песните на нашите баби И прабаби. За подвизите на Ирник, Бозан и за Верган. Вижте, Там на хълма. Елен, Сребърен елен, Сякаш свети. На главата му като че ли е порасло заскрежено Дърво. Кучетата не мърдат. Навярно ги е страх от него. А може и да ни се привижда. Сега ще видим дали ни се привижда. Стрелата ми ще покаже. Бате, недей. Защо ми отне си ръката? Не го убивай. Такъв бугур не сме виждали. Може да е духът на някой от прадедите ни. На сръндак се престорва, за да ни изпита. Спомни си какво ни предсказа колобърът, когато ни Изпращаше насам, че ще видим нещо невиждано. Скочи в реката. Уплаши се. Не личи да се уплаши. Като катърга с бели платна се носи към другия Бряг. Там има брод. Сякаш сънувам. Погледнете как се отдалечава. Скок след скок, Бавно, бавно, бавно. А, Излезе отсреща. Сега сред боровете ми прилича на бисер върху Атлазена наметка. Колобърът право казваше. Това животно наистина е дух. Дух, Който ни сочи път. Някакъв гъргуй кръжи над нас. Това е Перистия, гъргуят на баща ни. Той е. Нали знаеш, че ще те намери и В дън земя да си пропаднал. На крака му има конец. Вест носи от Абаба. Черен конец. Нещо лошо се е случило с баща ни. Обръщайте назад. Край одъра на Кубрат гореше буен огън. Неговата светлина превръщаше хората в чудовищни Сенки по стените на чертога. Кожа от голяма мечка бе провесена на стената вместо Килимар. По стените тъжно висяха бойни хоругви, Видели чутовни победи. Краката ми са в жарта, Но кръвта ми е ледена. Усещам, че огънят в сърцето ми гасне. Събрахте ли се? Всички сме тука, кана Ювиги. Кавханът Чако, колобърът и Чергу боилът, Четиримата велики боили, багаините. Борс, певецо, тука ли си? Краката съм ти, кана Ювиги. Ела при главата ми. Искам да чувам добре гъдулката ти. Започвай, не се бави. Нямам време. Откакто Тангра е посадил в утробата на земята Семката на българите, оттогава техният ластар се Влече, разклонява се и не умира. Всяка пъпка, всеки цвят и завърз, Всяка издънка знае кое върви напред и коя остава Отдире. Когато враг нападне да плени и гори нашите шатри, Багатурите се хвърлят върху него със сабя в ръка И гинат без страх, защото зад тях са жените И децата, но не техните жени и деца, А продължителите на името българско. Сега, кана Ювиги, от твоята уста, От която не е излизала една погрешна заповед, Към чиготите се боя, че ще чуя нещо страшно. Щял си да оставиш ханството и на петимата си Сина. Стига! Затова съм свикал Съвета на боилите. Кана Ювиги, верно ли че на петимата ще дадеш По един сарак? Багаине, Моята слабост ли ти дава сили да нарушаваш реда? Защо не говорите по старшинство? Прощавай, кана Ювиги. По право беше ред на жреца колобъра, Както го наричаха българите. Кана Ювиги, Редът е мой, Ала думите ми не се нареждат. Напрягам мъртвите си очи да видя какво те заслепява. Радостта от близката ти среща с Тангра Или бащинската обич. Добри синове отхраних. Всеки от тях е достоен за мой заместник. Така ли е, Чако? Кана Ювиги, Добри са момчетата ти И смели, и достойни. Ала ръката има пет пръста и само един от Тях сочи накъде да се върви. Златната сабя трябва да я поеме една ръка. Един мурин води хергелетата. Препуснат ли в пет посоки хранените ти коне, Врагът ще ги застигне рано или късно И те ще са слаби да му противостоят. Ще се пролее не само кръвта на рода Дуло, Но и кръвта на всичките племена. А тя трябва да ти е най-мила. Мила ми е Кръвта на племената ни. Тя е смесена с кръвта от раните ми. Ала сега, Сега, когато студът след малко ще пролази в сърцето Ми, Най-ми е скъпа кръвта на синовете. Отгледал съм ги като малки вълчета. Кумис са лочили от шепата ми. В най-кървавите битки винаги един от тях е яхал Зад мен, За да не ме прониже стрела в гърба. Сега не мога да ги пратя на смърт Или да ги прогоня Да се скитат по чужди земи. Кои са тези, Които влязоха в чертога? Канартекинът Баяне и братята му. Не успях да ги изпратя достатъчно далече. Настигнал ги е Каргуят. Какво чинят? Паднаха ничком пред постелята на татко си. А той? Сякаш и той като тебе не види. Затова слага ръка на главата на всеки и ги Брои. Алем, Икинти, Вечем, Тутам, Бехти. Повикайте стражите. Изтръпвам. Старият хан е решил да се вслуша в съвета На кавхан Чако. Ще остави жив само наследника на златната сабя. Стражите. Чуваш ли как звънтят копията им? Чувам, Ала не виждам накъде сочат остриетата им. Надолу. Помогнете ми да стана. Дайте пет копия. Връжете ги на сноп. Баян, Котрак, Аспарух, Кубер И ти Алцек. Кой от вас се наема да счупи този сноп? Борс, Борс! Не чувам какво му отговориха. Нищо. Само се спогледаха. Какво мислиш? Дали Кубрат е променил решението си да Остави петимата начело на хранените коне? Не знам. А какво означава този сноп? Ще видим. Казвайте кой? Никой от петимата не помръдна. А ханът? Това му харесва. Погледна гордо към Чако. Ха, сочи към канартикина. Баяне, Опитай ти пръв. Баян взе наръча с копията, опира ги на коляно. Канартикинът хвърли копията на пода. Следващият Кубер. Лицето му почервеня от напрежение. И той не успя. Да видим какво ще стори Аспарух. Той е силен. Опря снопа на коляното И той не можа. Сега е Котрак. Жилите му изпъкнаха от усилие. И пак същото. Алцек слага снопа на врата си опитва така, Ала и той не може да го скърши. Хвърли го на земята. Багаине, Багаине. Слушам канаювиги. Развържи снопа. Багаинът припрано се мъчи да развърже кордата. Нож нямаш ли? Имам, канаювиги. Сряза го с ножа си. Ханът взема едно от копията. Счупи го и второто, третото. И петте. Да, и петте. А синовете му се усмихват. Това ли било? Не, Не това. Не се ли досещате какво искам да ви кажа? Че да, Аз си отивам. Оставям ви моя народ, Моите чиготи и багатури. Оставям ви копията и сабите им, Шатрите и конете им. Владейте всичко общо. Живейте в съгласие с повелите на Тангра. Топлете ръцете си на големия огън, Който накладохме. Тази е заръката ми. Ала един ден, ако потрябва, Съветвам ви да грабнете главня запалите огън Другаде, Но пак да има около него български племена, Пак да има България. Заклевам ви, Името на България не бива да бъде заличено от Земята. Престъпите ли Завета ми, Проклинам ви да станете роби. И роби Да раждате. Защо спря? Главата му клюмна. Българи, великият хан Кубрат е Мъртъв. Нека свирят гайдите. Бийте тъпаните, Нека думтението им се понесе навред, Където има български племена, За да им съобщи за смъртта на канаювиги Кубрат, Създателят На Велика България. Нека слънцето и то задумка като тъпан, За да узнае цял свят, Че е умрял велик воин И човек. Много хора се пръхват на земята, Ала малко са човеците, Които заравяме в нея. Много води излял оттогава Дунав река. Борс, Спри и казвай, защото не виждам. Не виждам докъде сме стигнали. Като не виждаш, не чуваш ли? Ето, скърцат колелата на талигите, Чаткат копитата на конете. Високо горе на хълма слънцето залязва между краката На един бял кон. Гасне дневното светило. Сега ще спрем на стана. Луната подава рог над зъбления връх на планината. Ето, лумнаха огньовете на племето. Чак до хоризонта, та и отвъд него се виждат Отблясъците им. Борс, Спиш ли? Защо да мълча? Спя, старче. Нощ е. Не ме лъжи, Не е нощ. Виждам как зората като шерачия започва от нищото на Мрака да рисува върховете на шатрите, Чергилата на талигите и конските стада. Чуваш ли? Рогът на ханската стража известява началото на Похода. Хайде, мазливец, ставай и разказвай. Какво да разказвам, като ти всичко виждаш и без Очи? Отново полетява моравата под погледите на ездачите, През процепите на чергилата. От двете страни на пътя шубраците се правят на Зверове и змейове, за да плашат сънените деца. Сега се спускаме надолу в равното. Край нас тръстики започват да се кланят доземе. Чиготи нагазват блато. Чувам как чмокат копитата на конете им. Какво става там? Затънала е талига. Отново край нас тръгват на път храсталаците, Тревите, цъфналите кокичета, поляните с минзухарите Минушки, планините. Българска песен се носи над поля и гори. Тя е сплитък от глухите удари на тъпан, От ручелата на гайди, от дрезгавите провиквания на Чиготи, от звънянето на стремената, От звънтенето на кривите им саби, Докоснали кръглите метални щитове, Окачени на седлата, от лайна кучета, От цвиленето на кобила, изгубила от погледа си Невръстно жребче. От време на време в песента се втурва един Спомен. Споменът за неотдавнешните битки с Кръвожадния поробител, който с подлост се нахвърли Върху българските огнища. Тази мелодия с нов ритъм пришпорва конете по-остро От всеки камшик, кара пеленачетата да замлъкват Уплашено в прегръдките на майките си и наостря ушите На конете, които препускат на табуни. Изведнъж един друг глас потапя в себе си всичко Останало. Дуна-река.