Васил Станилов - Легенда за мартеницата-част 2

Дуна река. Този глас става по-силен и по-силен. Чиготите съгледвачи са застанали на високия бряг и Вцепенени не могат да откъснат очи от чудната Гледка. Ханският рог ги събужда от унеса. Стигнахме голямата река, кана Ювиги. Реката, за която сме чували от прадядовците, С които хан Аспарух е обсаждал Константинопол. Реката, която още пее за победите на Бузан. Реката, скрила своите гори навремето татко Ерник. Ханът отпрати съгледвачите. Иска му се да се погледнат очи в очи С великата Дуна. Насаме. Да й припомни предишната среща. Затихват талигите, децата престават да плачат. Конете секват цвиленето. Остава да цвърчи свободният пернат свят в Крайбрежните гори, но и той, усетил, Че става нещо, изведнъж се умълчава. Вождът търси познатия брод. Ослушва се да чуе гласа на водите. Затихва ромонът на реката. Тя иска да чуе сърцето на човека. Застанал на брега, Аспарух си спомня. Ала един ден, Ако потрябва, Съветвам ви да грабнете главня И запалите огън другаде, Но пак да има около него български племена, Пак да има България. Гореше Абаба, столицата на Велика България. Гинеше българският народ, кръвта му се лееше като Водите на Танаис. Плачеха сърцата на Кубратовите синове, Защото заедно с цялото бедствие, което ги бе Сполетяло, със сестра им Хуба, Се бе случило най-лошото. Хазарският хаган Ашина я бе пленил с измама. Да се сражават с нашественика означаваше да осъдят На смърт родната си сестра. Да бягат значеше да я изоставят в ръцете на Друговереца. Петимата братя не знаеха що да сторят. В деня на последното сражение пред тях се появи Самият Ашина в позлатена броня, Яхнал кон, целият в бисер и скъпоценни камъни. Придружен от бляскава свита, той се изкачи на хълма Срещу центъра на българската войска, Там, където плющяха развяни от вятъра бялата хоругва Слава и символа на рода Дуло, конската опашка. Навъсени, братята излязоха отпред. По тях личаха раните от последната битка. Ашина даде знак на тълмача да се отдалечи. Той знаеше езика на българите. Аз, всемогъщият хаган Ашина, Приветствам петимата братя от рода Дуло, Което ще рече хранени или силни коне. Родът, който се слави с това, че вдигна на Бой оногондурите, кутригурите, Котрагите, купибългарите, дучибългарите, Ичтарбългарите срещу тюрките и разпростря по цял Свят славата на голяма, на Велика България. Но бойното щастие ви изневери. Сега аз владея пасищата ви и столицата ви и Дори... Виждате ли забулената жена В тази златна носилка? Това е Хуба. Какво говориш, Багаине? Хуба. Хуба е. Синове на славния Кубрат. Вие сте млади и кръвта ви говори вместо разума. Аз мога да ви бъда баща и искам да Ви бъда баща. Ще заместя кана Ювиги Кубрат. Той ви повели да не се разделяте никога. Затова и пренебрегна правото на първородния син, Кан Артикна Баян. Той ви заръча да не делите земите си. Заклее ви да пазите като очите си Хуба, Вашата сестра. Като ви напомням завета му, Искам да ви помогна да го изпълните. Сестра ви вземам за първа жена. Вие ставате мои първи боили. Земите и племената си сами ще управлявате. Един-единствен господар ще има над вас. Поклонете ми се и всички други свободи са ваши. Вижте, вижте! Какво става там? Хуба! Тя е грабнала един от мечовете на стражата И иска да се побуде. Бягайте! За мене не мислете. Българските племена спасявайте! Бягайте! Аз съм нищожна цена за свободата на Българите. Бягайте! Избирайте! Завета на баща си ли ще последвате или ще Послушате това неразумно момиче? Ще се преклоните ли пред мен или ще изоставите Земите си и ще тръгнете по света да дирите Други господари? Вие може да сте многобройни като песъчинките в Морето, Но сега сте в ръцете ми. Войските стояха една срещу друга, Притихнали. Само откъм стана на българите се чуваше Глух тътен. Тъпан ли бе, или туптенето на сърцата Им, които сега пред съдбовното решение се бяха сляли В едно. Аз съм Баян, Син Кубратов. Покланям се пред тебе, Повелителю на хазарите. Оставам при сестра си И заради нея ти се подчинявам. Аз съм Котрак. Пасищата тук не се харесват на моите коне. Ще тръгнем да дирим по-сочни ливади. Дойде ред на Аспарух. Искам да говоря със сестра си Хуба. Така да бъде. Говори. Батко, бягайте, спасявайте се! Останете ли при хазарите, баща ни ще ви прокълне От гроба си. Но той ни заръча да не Се делим. И тебе няма да оставим току така. Не, забравете ме. Името българско трябва да запазите. Аз, Аз ще ви последвам. Кога? Когато мога. Ще можеш ли? Ще мога. Всичко ще направя. Бягайте, спасявайте се. Ами ти? Ще дойда. Кълна ти се. Ще дойда при вас, където и Да сте. Ще дойда, когато намерите свободна земя за племената Ни. Намерите ли, вест покъргуй пратете, Златен конец вържете на крака му и аз ще Знам, че трябва да дойда. Птица ще стана и пак ще ви намеря. Добре, тръгвам, А ти се готви. Вест чакай. И другите поведи със себе си. Чуваш ли? Чувам. Хазарски повелителю, Готов съм да ти съобщя решението си. Да чуем решението на белия кон, Най-буйният и най-разумният от силните Коне. Не се подчинявам. Това отсичам. Още по пасищата на Велика България се белеят костите На българите, въстанали за свободата си. Тези кости като свирне степния вятър, една песен Пеят. Няма по-вкусен залък от залъка, хапнат на свобода. Няма по-весел смях от смеха на свободния човек. Няма по-сладък въздух от глътката свободен въздух. Не се прекланям и не оставам. Ще търся земя без господар. Стоеше Аспарух на брега на Дунав и си спомняше. Ашина прие Канартика Баян при себе си за кавхан, Но на останалите братя не прости непокорството и Прати войската си след тях. И тогава четиримата братя си припомниха как конският Табун се спасява от вълци. Той се разделя, за да разкъса силите на глутницата. Котрак пое с племето си на север, А Аспарух, Кубер и Алцек на юг. И сега Аспаруховите чиготи, които пазеха опашката на Змея, проточил се от Меотида до Делтата, Се сражаваха с хазарските преследвачи. Хранени мъже гинеха един след друг от стрелите и Копията на врага, бранейки племето от робството, Което препускаше по петите им. Българите трябваше да избират или водите на Дълбоката река, или стрелите на хазарите. Алцек и Кубер търсеха брод по-нагоре срещу Течението, но Аспарух не бе забравил за сребърния Елен. Бродът беше някъде наблизо, Ала Дунав пазеше тайната си, влачеше уморено мътни Води и не даваше никакъв знак. Аспарух все повече и повече губеше надежда. Един след друг пристигаха конници и още неизрекли Вестта падаха по очи. Тогава се виждаше, че от гърба им стърчи хазарска Стрела. Дунав почервеня от кръвта на багатурски рани. И когато третият Кубратов син вече мислеше, Че Тангра го е изоставил и забравил. Елен, Сребърен елен. Старият коловър въздъхна. Знаех, че ще се яви. Борс, Кажи ми къде е? Излиза точно на брега срещу Аспарух. Направи няколко скока и застана срещу него. Изтръсква се от водата. Това е. Това е белегът на Тангра. Спасени сме. Небето ни праща знамение. Жените, старците и децата да тръгнат към брода. Чиготите след мен. Дунав продължи да лее водите си. С водите й течеше и времето. Хуба седеше в чертозите на хазарския хан и чакаше Вест от братята си. Баян я навестяваше от време на време и сядаше До нея тъжен. Дори вече няма какво и да си кажем. Нали знаеш, че зад ковьорите хаганът има верни уши, Които му носят всяка наша дума? Каквото имах да му казвам, го казах. Нямам какво да крия от него. Останах заради тебе. Не се ли каеш, че заради мен обрече на Робство хранените си мъже, жените и децата им? Ако можех да побягна с тебе, със сабята си Ще проправя път и пак ще потърсим свободна земя. О, има ли такава земя? Кутрак на Севера намерил паша за конете си, Ала вест, че намерил свобода, защо не праща? Може би изчаква. Може да се страхува от нов поробител. И Кубер, и Аспарух, и Алцек. И те ли изчакват? Не ни остава нищо друго, освен да гадаем по Облаците, по птиците, по песента на вятъра. Бате, каргуй. Аспаруховият каргуй. На крака му лъщи златен конец. Намерил е свободна земя. Да бягаме. Хаган Ашима обесня от ярост. Да се изпратят най-бързите конници след тях. Заловете Хуба и Баян и живи ми ги доведете. Ден и нощ препускаха бегълците. Ден и нощ галопираха след тях преследвачите. И когато на петото утро конниците спряха пред Дунав, Ехото на вековните крайречни гори вече повтаряше Тропота на хазарската конница. Баян спря дружината си на брега на великата река. Дъждовете и снеговете са заличили следите на племето Тук някъде имаше брод. Хазарите идват. Знак ни трябва сега. Белег, откъде е минал Аспарух. Бате, вземи това кълбо. Краят му съм вързала за крака на Аспаруховия каргуй. Той сега ще ни покаже път. Там е. Там е бродът. След мен. Капри! А, улучиха Кълбото. Кълбото вземи, че не мога да го държа. Бате. Пад, Баяне. Води ги ти. Води племето през брода. Бате, гледай. Гледай, отсреща бял конник. Да, Това е Аспарух. Хайде, вървете. Хазарите бягат. Познаха го. Батко. Хуба. Сложете канартике на Баян на носилка. Сестро, изтрий си сълзите. Братя, след мен. Нека глашатаите съобщят по целия остров Певки, По целия Боджак, че ще говори хан Аспарух, Велик хан на отсам Дунавска България. Нека повтарят словата ми, за да ги чуят всички Български племена. Братя, Една заръка ни остави тенгриден кан Ювиги Кубрат, Моят баща. Да не се делим и разделяме. И ние я изпълнихме. Затова платихме скъпа дан. Виждате ли този конец в ръката ми? Той е напоен с братовата ми кръв. Много българска кръв се проля. Време е вече да не се делим. Добро и зло нека срещаме заедно. Къде е коловорът? Тук съм. Борс, доведи го при мен. Българи, Да се помолим на Тангра. О, Тангра, Създателю на всички сътворени неща, Небе, което подчинява всичко на своя ред, Направи така, че когато потрябва, Конецът, който сега ще накъсам, Да се съедини отново, без начало и без край. Чиготи багатури, закичете се с този бял и червен Конец. Нека бъде Ден първи На новото българско летоброене. Беше годината Сомор Ениялем. Така се роди най-хубавият български празник, Празникът на мартеницата. Затова ние, българите, на първия ден от пролетния Месец, който днес наричаме март, Се закичваме с бяло-ален конец. Та нишката, която ни свързва, да не се прекъсва. Да сме здрави, да сме весели, да сме щастливи, Да сме българи.