Аленото цвете: I част

Това се случи отдавна, много отдавна. Омагьосала ме бе злата вълшебница Калида да съм Цвете алено. Съдено ми бе да живея вечно само върху зелена Морава сред непроходима гора. Магьосницата беше приковала корените ми. Колко често плачех и въздишах, Виках за помощ, а вятърът отнасяше думите ми по Четирите краища на света, но винаги напразно. Никой не се отзоваваше. Само веднъж. Ах, Няма ли кой да ме избави от тази самота? Няма ли нейде по света добра девойка, Която да ме откъсне и да закичи с мене Роклята си? Кой плаче? Кой въздиша толкова тъжно в далечината? Аз съм цвете алено, каквото няма нейде по земята. Къде се намираш ти и какво те мъчи? Разкажи ми. Ах, далече съм аз. В незнайно царство, в омагьосано господарство. Нозете ми са приковани от злата магьосница Калида. Кажи ми как да ти помогна? Робството ми ще свърши, ако ме измъкне от тук И ако ме поноси до сърцето си добродетелна девойка. То тогава. Какво тогава, цветенце? Разкажи ми, аз те слушам. Тогава аз ще си възвърна човешкия образ, А моят брат... Нищо не чувам, цветенце алено. Обади се, не те чувам. Вятърът стихна и не ми донася повече твоя глас. Думите на самотното цвете съвсем заглъхнаха. Много ми е жално за него. Но как да му помогна? Колкото и да виках, Альона вече не ме чуваше. Пък аз не успях да обясня къде се намирам И как се стига до мене. А добрата девойка живееше на хиляди левги от мене В далечното Киевско царство. Баща й беше пътешественик, учен и уважаван човек. Не беше богат. Жена му умряла и му оставила Единствено съкровище три дъщери, Три писани красавици. Бащата ги обичаше всичките, но най-малката обичаше Най-много. Щерки мои мили, щерки мои хубави. Длъжен съм да отпътувам по своите дела зад трийсет И девет земи, зад трийсет и девет царства. И не зная кратко ли, дълго ли ще отсъствам. Но ви моля, докато ме няма, да живеете честно И почтено. Аз пък обещавам да ви донеса такива Подаръци, каквито ми поискате. Кажете ми само за какво мечтаете? Господарю наш, бащице наш роден, Не ми донасяй нито сребърен, нито златен брокат, Нито черни саморъчни кожи, нито едър маргарит. А ми донеси златен венец с камъни самородни. Така да светят както месецът при пълнолуние, Както слънцето през лятото. От тях нощем да става светло като сред бял Ден. Добре, дъще моя Ирина, ще ти донеса такъв Венец. Познавам такъв човек, който ще ми го достави. Та дори да е той заровен в каменна пещера, Каменната пещера да е скрита зад железни планини, А венецът да е заключен зад три врати железни. Обещавам ти, ще го намеря. Работата ще е трудна, но за моята бащина обич Препятствия няма.