Аленото цвете: II част

Татко наш роден, господарю наш, Не ми донасяй брокат ни сребърен, Ни златен, ни огърлица от едър маргарит, Ни черни самурени кожи сибирски, Нито пък венец от камъни самородни. Искам да имам огледало източно, Кристално дълбоко и бистро като изворна вода. Като се огледам в него да ставам все по-красива И никога да не остарявам. Добре, дъще моя Аксиния, ще ти намеря такова Огледало, дори да го притежава дъщерята на Персийския цар, дори да е скрито в каменна кула. Каменната кула да се намира зад железни планини, А огледалото да е заключено зад три врати железни Със седем катинара и да водят към него три Хиляди стъпала и на всяко стъпало да пази по Един персийски страж денем и нощем с меч в Ръка. Но за бащината обич препятствия няма. Господарю наш, татко наш роден, Не ми донасяй брокат ни златен, Ни сребърен, нито пък сибирски самурени кожи, Ни огърлица от едър маргарит, ни венец с камъни Самородни, нито пък огледало от бистър кристал. Зная, че някъде далеч в незнайно царство живее Цветенце алено, омагьосано от злата вълшебница Калида. Чух го отдалече как вика за помощ и Въздиша. Донеси ми това алено цветенце. Ех, че грижа ми създаде Альона по-голяма, Отколкото твоите сестри. Случва се, като знаеш какво търсиш, Да не можеш да го намериш. А как да намеря нещо, което не познавам, Нито зная къде Е? Е, добре, щерки мои мили, щерки мои хубави, Аз нищо не мога да ви откажа. Тръгвам на път към далечни страни задморски. Но знайте, бързо се думите приказват, А бавно се работата върши. Бъдете търпеливи и ме чакайте. Колко съм уморен. Две години вече пътувам. Пребродих безброй далечни страни. Успях да намеря венец с камъни самородни за Най-голямата си дъщеря. От тях наистина нощно време блика светлина като сред Бял ден. Сдобих се и с кристалното на дъщеря. В него се оглежда цялата земна красота и цялата Небесна. Докосне ли се до него моминския образ става Все по-красив и никога не остарява. Не успях само да изпълня желанието на най-малката Си, най-любимата си дъщеря да й донеса алено Цветенце, каквото няма нийде по земята. Какво ли диря? Сам не зная. Обходих толкова много султански паркове и царски Градини. Видях безброй алени цветя. Кое от кое по-красиви, но нито едно от тях Не ми проговори. А как да разбера кое е най-красивото на Земята? Лутам се. Краката не ме държат вече. Пред мен е непроходими блата, В далечината величествени гори. Силите ме напускат, а трябва да премина през Най-гъстите храсти там, където дори зайче не може да Прескочи. Какво да правя? Как да се върна без аленото цвете у дома? Но какво е това? Не се. Не викна птица. Всичко е измряло. Едва пада нощта около си. Да вървя ли? Да стоя ли? Нещо светна Ей там, далече, като зарево. Или може би гората пламти? Къде съм тръгнал аз? Назад да се върна път няма. Навсякъде блата. Ще затъна. Ще постоя на едно място. Човек не умира два пъти, а веднъж все ще Се умре. Защо става все по-светло и по-светло? А това пред мен Да е дом? Не е дом. Да е замък? Не е замък, а истински царски Дворец, цял пламти в сребро, злато и Скъпоценни камъни. Ето И вратите сами се разтварят.