Рибарят и страшният дух: част 6

Хайде, стражи, Погледнете. А сега, сега очи затворете, като принца И вие заспите и чак на другия ден се Събудете. Като по даден знак стражите се свлякоха и потънаха В дълбок, непробуден сън. Неверницата пропълзя навън като сянка, А аз след нея. Не мина много. Наближихме една колиба, Построена върху купища смет. Тя влезе вътре, а аз се покатерих на покрива, За да видя какво става. Жена ми се приближи до един грозен роб, Който лежеше върху куп тръстикови пръчки. Мръсни дрехи покриваха тялото му. Къде закъсня, негоднице? Целувам земята пред краката ти. Къде закъсня, те питам. Досега тук бяха моите роднини. Те пиха, ядоха, веселиха се. Само аз до нищо не се докоснах. Защо те нямаше? Господарю мой, нима не знаеш, че съм омъжена за Мое омразен братовчед? Тази вечер ми трябваше повече време, за да го Приспия. Аз искам тук да си навреме, Негоднице. Друго не ме интересува. Нима се съмняваш, че сърцето ми ти принадлежи? Ако се съмняваш наистина, ще направя всичко, Което ми заповядаш, за да се увериш в моята Обич. Поискаш ли, ще превърна този град в развалини. Лъжеш, проклетнице. Смили се над своята робиня, господарю. Милост! Кажи ми какво да направя, За да изкупя вината си. Престани да хленчиш. Това да ти е за последен път. О, колко милостив и великодушен си, Господарю мой. Отхлупи онова блюдо и изяж това, Което е останало. Добре. Малко миши кости и крила от прилеп. О, колко милостив и великодушен си ти. Милостив и великодушен. И жена ми започна да яде така лакомо, Сякаш дълго време не бе слагала залък в устата Си. Като се нахрани, взе, че се сви като послушно Псе в краката на роба и заспа. Не можех повече да се владея. Скочих от покрива, измъкнах, без да ме усети меча От неверната си жена и с всичка сила го Стоварих върху роба. Той не помръдна и аз помислих, Че съм го убил. Върнах меча незабелязано на мястото му и се прибрах В палата. На сутринта Гледам жена ми си отрязала косите и цялата от Главата до петите в черно облечена. Не ми се сърди за косите, нито за черните Ми одежди. Снощи узнах, че майка ми е умряла, Че баща ми в сражение убит, а брат ми И той загинал, ухапан от скорпион. И тя се затвори в покоите си. Никъде не излизаше. По цял ден плачеше и тъжеше за този омразен Роб. Така мина Цяла година. Бях по-спокоен, макар че не я виждах. Докато един ден... Прости ми, че нарушавам покоя ти. Някаква молба ли имаш към мен? Да, да. Искам да изградя в двора на палата Гробница и в нея да се моля на Бога До края на дните си. Тогава разбрах, Че в онази далечна нощ не съм убил роба, А само съм го ранил. Надвих чувството си за мъст и оставих жена си Да изгради гробницата. В нея тя пренесе полуживия роб. Всяка сутрин и всяка вечер отиваше при него, Хранеше го, лекуваше го с разни билки и целебни Мехлеми. Веднъж се промъкнах тайно в гробницата. Жена ми беше коленичила пред роба. Целуваше ръцете му и го утешаваше с най-нежни думи, Такива, каквито никога не бях чувал да изрича. Не се стърпях. Измъкнах меча си и се спуснах Да отсека главата й. А, ти ли си бил, Нещастнико? Да ме убиеш искаш, Така ли? Тогава виж, виж как с едно помръдване На пръста ще станеш мраморен по кръста. Какво направи с мен, невернице? О, това не е всичко. Не, съвсем не е всичко това. В кристално езеро да се превърне градът, Островите хълмове да станат и от четирите му страни Да стърчат. Хората с люспи да се покрият. Светъл ден повече да не видят, Като риби в езерото да плуват, Ала човешки сънища да сънуват. Аз и трите ми прекрасни царице нека бъде тяхна. Каквото каза стана. Черен мрамор от кръста надолу скова тялото ми. Градът се превърна в езеро, а хората в разноцветни Риби. Белите мюсюлмани, сините християни, Червените персийци, жълтите евреи.