Народен; Жестокостта ми се сломи

С идеали все боравих, всичко друго смятах грях. С тях и себе си забравих. На света свят не видях. Все за другите залягах. Трябва, казвах, тъй е ред. Своите работи отлагах. Чуждите все по-напред. Минах живот любороден, със неволи, Бол и бол. И личи, че съм народен, гладен, Жаден, бос и гол. И рекъл бях: „Аз няма веч да плача за тежките на тоз Народ беди“. Ожесточен, пощада му не рачех. Да тегли, думах си аз. Налтай мъжди. Народ такъв за друго недостоен, Освен за мъки, нужди и тегла. Неучен род, безмълвен раб, спящ воин. Що чака той за тези си дела? И виждаше ми се теглило малко това, Що знаех той, че теглеше. И неговото състояние жалко в мен състрадание не Възбуждаше. Но, майко, Чух как Богу дух си дала, преследвана за мойта Смелост грях. Размислих как невинно си страдала за Туй нали, че твой син ази бях? И поменах горката си невеста що прави с моите Дребни пет деца. Без теб, без мен, Без дом, без свое место. Как тегли от безжалостни сърца. И в твойта смърт, и в тяхното страдание познах Теглото аз на тоз народ. Развредиха се моите вети рани за неговат и наш Злочест живот. Жестокостта ми се сломи. Аз клюмнах, Заплаках пак и зинах, та проклех. Проклех аз тази в мене страст безумна, Жесток и горд да бъда, както бех. Проклех достойните за туй проклятие онез неистови Мъчители, виновните на тези окаянства и бедним Върлите гонители. И вслушах се. И чувам недалеко все пак тоз глас. „Ах, помощ иде ли?“Въздъхнах аз и толкоз Само рекох: „Успи ли Бог? О, Бог не види ли?“