Изворът на Белоногата; Времето

Видиш ли долу в полето, де се мержеят, Чернеят дестина дървя върбови? Там било село Бисерча в стари години отколе. Там се родила живяла Мамина мила Гергана. Гергана пиле шарено, Гергана кротко агънце, Кат бисер между мъниста тя била между момите. Първо й либе Никола, вакло огиче пред стадо Помежду селски ергени. Гергана, още Никола. Двамата лика прилика като два стърка иглика. Двамата млади, зелени, един за други родени, Един у други влибени, влибени верно, Примерно. Либел Никола Гергана, либел я и я задирял зара Ни вечер по извор, по хора всяка неделя, По тлъки всяка прилука и по седенки всяка нощ. То било вече посред нощ. Седенките се разиждат. Праща Никола дома й своята мила Гергана. Китка й цвете поиска. Гергана тихо говори „Късно е, либе, За китка. Месечинка си залези, А петли не са попели. Време е сега потайно. Грозна невярна полунощ. Звезди блещукат над нази. Веди прелитат край нази. Змейове, змейски духове и самодиви нощянки ще видят, Ще ни завидят. Китка се дава за обич кога се зора зазори. В зора е китка кръвена. Утре ти китка готова. Вдигни се рано да станеш, утре на нива да Идеш. На изворът ма почакай. Биволи докато напоиш, аз бели менче ще дойда за Прясна вода студена. Ще ти дам китка кичена от мое чело на Твое. С тебе за мене да Бъде.“ Черна им честта, горките. Черна веда ги подслуша, подслуша, Та им завиде. Назло ги око мернала, сторила Да ги погуби. Рано ранила Гергана станала, та се умила. Преди кони се прекръсти. Тихо се Богу помоли. Рос나 е китка набрала и я на чело забола. Вдига кобилца на рамота си на извору тива. Не свари Тамо Никола. Най свари бели чадъри. Нощя е везир пристигнал. С войска си тука застанал. Гергана вода налива, Бели си крака измила. Везир пред чадър седеше, Гледал Гергана. Чудил се, Чудил се хубостта квази де си е взел на Село. Гледал я везир, Сматрял я И от сърце я поревнал. Допраща слуги, вика я. Везир и дума по дума „Българко, Млада девойко, Що ми си рано ранила за прясна вода на Извор?“„Рано съм, аго, ранила за прясна вода студена По-рано да се ушетам. Тейко ми стара стария бърза на нива да Идем.“„Ходиш ли, млада девойко, Ходиш ли и ти на нива да гориш лице Снежено, да косиш ръце нежни? Ти не си за туй родена, Най си родена дарена бяла ханама да бъдеш, Все по чардаци да ходиш. Я хайде, бяла българко, хайде на Стамбул да идем, Дето ще шеташ на други, други на тебе да Шетат.“ „Добре съм, аго, аз тука при стари баща и Майка. Мен не тежи ми шетнята. Откакто съм се родила, все тъй съм расла порасла. Кога на нива, на лозе, на стар бащица на Помощ, кога пък в къщи да шетам на мила Майка отмяна.“„Ще дойдеш, бяла българко, Ще дойдеш с мене на Стамбул, ще дойдеш. Друго не бива.“„Жив да си, аго, Недей ма. Как ще оставя баща си, майка си, как ще Замина?“„Туй ли се грижиш и мълвиш? Не щеш ли и тях да вземем, да ги Заведем с нази си?“„Мили ми, аго, Ливади, свидна ми мала градинка.“ „Ливади искай от мене. Все по ливади да ходиш. Каквито искаш градини и цветя вътре всякакви.“ Жално въздъхна Гергана умилно дума по дума. Няма там аго по вази, няма там стени таквизи Зиме със здравец обрасли, лете със сива лиляка. Няма там бяло кокиче, нити минужка дъхава между Къдрави шубрачки. В поля чернока ъглика на всяко равно пладнище злат Минзухарец в равнище, ни ален божур в странище. В моята мала градинка доста мене що имам. Всякакви ружи шарени, шарени, жълто алени, Дребен босилчак, черночек, син кремък, Жълта латинка, бял кремък чисто сребърен, Бисерно росно леденчек, редка върбица клоната, Стволеста камха рехата, червен седянко вечерен, Синкави рокли рамници, карамфил зимен и летен, Шибой ми кичес ператен и морав стратул бархатен. Тез живи цветя Няма ги във ващя аго градини. Там всичко расте насила и дето расте, Там вене. Хубаво всичко на село, охолно аго, На воля. Хубава млада българко, защо си толкоз глупава? Склони ти само да дойдеш на Стамбул, Да те заведа, да видиш де е хубаво, Да познаеш що е охолно. Аз ще заръчам, щом идем, да ти изградят градини, Каквито искаш, дето щеш. И ще направя за тебе в градини нови сараи Със дванадесет капии, с триста прозорци джамлии, С миндери ще ги обградя, с ястии ще ги Обредя, с дюшеци ще ги постеля. Да седиш на тях, да гледаш, дето ти видят Очите. Стамбул е, аго, за мене тука, дето съм родена. А най-хубави сараи там онзи, моя бащин дом. Що ми са много капии, когато мога от една Да ходя и да дохождам? Що ми са триста прозорци, когато мога всякога от Едно само прозорче да гледам деня слънцето и вечер Ясен месечка с милиони звезди около? Какви по-светли сараи от тези небесни сводове? Какви по-добри миндери от тази зелена морава? Младо, безумно момиче, ти още нищо не знаеш. Мене повярвай, послушай, да си намериш газметът. Бяла ханума да станеш, злато, коприна да носиш, В светли хареми да седиш, жълти жълтици да нижеш, Размесом с дребен маргарец. Хубаво, аго, жив ми бил, но аз съм Проста селенка. Не ми са драги хареми, нито свилени примени. Не искам жълти жълтици, не искам дребен маргарец. Стига ми това, що имам. Тъз огърлица мъниста и този плетен косичник. Най-подир, аго, Знаеш ли? Ако не знаеш, та знаеш. Аз съм се клела, заклела. И клетвата ми вярна е. Първо ми либе Никола. Първо венчило той ще Е. Колко си проста, безумна! Та що е твоят любовник пред мене и пред Властта ми? Пред тебе, аго, нищо е. Но за мен знаш ли? Всичко е. Воля аз него, та него. Волиш ти него, та него отвърна везир сърдито, Но своя воля ти нямаш. Мойта е воля на тебе. Господар аз съм на тебе. Аз ще ти бъда стопанин. Гергана дума по дума: На живот ми си господар, Но на волята Не ми си. Без воля стопан ставаш ти На мъртво сърце студено. Смая се везир с Гергана. Вярност в любов и почете. Пусна момата свободна и надари я богато. После За помен поръча изворът чешма да стане. Дюлгери чешма градили. В село се дума разчуло, че са Гергана вградили. Истина било, тъй стана. Залиня мома Гергана като лист рано узнобен. Залуша още закрея кат ран босилек в засуха. Крея Гергана на крака нещо ми до три месеца. Легна Гергана на дрехи. Ходи Никола, дохожда, води и врачки знахари с разни Билки цериха. От нищо не й прииде. Година време не сключи. Богу Душица предаде. Се туй я село пожали и всички са се Събрали. Всякой свещица запали. Моми венци изплели, момци гробник сковали. От къщи кат я дигнали, Ред я по редом носили. До тъмен гроб я занесли, Занесли, Там оставили. Никола, Верен любовник, рано ранява вторник, Та си на гроба отива. С бял тамян гробът прикадил, с руйно гувинци Поприлял И вощеница запалил. Върнал се от гроб Никола, Но не се върнал дома си. И до ден днешен Няма го. Счува се само дълбоко цафарата му Тъмната Тъжно да свири и тътне, Кога се вести Гергана Там На чешмата седнала На месечинка Да преде. Времето е чисто злато. Можеш да си набереш, но помни, Че е крилато. Хвърка, бяга, щом се спреш.