Зимна приказка

Аз вървя през града. В тишината на зимната нощ, В самотата на белотата. Аз съм нощ от нощта. Аз съм сняг от снега. Аз съм студ От студа на безкрайната зима. Аз съм снежен човек. Аз вървя през града. Снежни хора, действителни снежни човеци, Безупречни съвсем до последната клетка, До последния леден кристал на сърцето си, Наредени край пътя ми, гледат в почуда как минавам Край тях като призрак в нощта И мълчат в суеверна уплаха. Милите, те навярно ме смятат за свой. Малко сбъркан, наистина доста сбъркан, Но свой. Сняг от снега, Студ от студа, Дъх От дъха на великата зима. Аз им казвам „Здравейте, момчета от сняг! Аз съм ваш. Не ме ли познавате? Аз съм снежен човек, Странен снежен човек, от чиято уста топла пара все Още извира. Чуден снежен човек, след когото остават дири в снега И в нощта. Аз не съм съвършен. Вие с право ме подозирате. Аз все още съм жив. Но почакайте Още малко и аз ще забравя кой съм бил, Откъде съм дошъл, Накъде съм поел. Още малко и студът ще затегне съвсем безмълвния Обръч край моето спряло сърце. Още малко и нощта ще погълне упорития вой на Пленения в преспите камион единак като мен. И тогава ще седна при вас И снегът ще затрупа следите от моите стъпки. Последната улика срещу мен. Приемете ме като свой. Не ме укорявайте за човешкото минало. Идеални момчета, съвършени момчета от Лед. Аз вървя през града. В тишината на зимната нощ, в самотата на белотата. Аз съм сняг от снега. Аз съм нощ от нощта. Аз съм сън От съня на безкрайната зима. Аз съм снежен човек, Странен снежен човек, след когото остават живи рани В снега и в нощта. Чуден снежен човек, от чиято уста тържествуваща пара Извира, извира. Аз вървя, аз вървя, аз вървя. И от моите стъпки капчуците, ето ги, Вече се будят. Капчуците гръмват и тръгват с мен. От капчуците обкръжен, аз вървя през света. И водата възкръсва из ледния плен. И жетата безсмъртни надигат глава. И слънцето, Слънцето се завръща в сърцето ми. Довиждане, снежни величия. Утре заран ще дойдем с белия вятър Да се сбогуваме с вас.